който търси познание за себе си? Дали се обръщам към трупа, когото съм тръгнал да пресрещна и който ще господства над деня ми? Или към живия и разгонен младеж, който се измъкна през нощта? Дали да търся в постоянно растящото, постоянно нахлуващо зелено и сиво на природата, или в постоянно падащите, постоянно провалящите се каменни и метални конструкции на човешката ръка? Дали мога да го намеря в моето собствено тяло което, макар да е регистър на всичките удоволствия, тези на главата, тези на сърцето и тези на плътта, е все пак арена на увеличаващи се болежки и болести; което става все по-безчувствено към секса, докато става все по-чувствително към болката; което, колкото и зле да изглежда понякога, винаги изглежда по-добре, отколкото се чувства?
Не, пътят юг-север не се виждаше от тук. А и все пак при тези неща нямаше точен график. Онова, което можеше да стори бе да язди надолу, да изчака да се появи погребението и да заеме своето място в него.
Ама наистина бе бесен заради този нашийник! През целия път насам бе спорил със себе си дали да го сложи именно днес, като знак от миналото, може би знак за бъдещето, или може би знак за разделението между двете. Е, светлокосият крадец бе решил този проблем. И без друго сигурно не би го надянал днес. Но все пак искаше да има избор.
Въпреки яда, може би поради него, храстите и камъните наоколо, бризът над главата му, потокът под него, птицата над дърветата, бръмбарът на клона, всичко това изглеждаше изтощително живо — не, не с простото учудване на младостта, но с напрежението между малките удоволствия и малките болки, които бяха животът на средна възраст. (Не бяха минали и 20 минути, а пак трябваше да уринира!) Защото болката, колкото и удоволствието, бяха признаците на живота. А аз, помисли си, съм тръгнал на погребение, където ще яздим безмълвно нашите коне или нашите карети докато се правим, че стомасите ни не ръмжат от глад, че езиците ни не чувстват вкуса на липсващата закуска, че вътре из нас не бродят газове, че някаква минаваща сянка или разголен крак не предизвикват дори и спомена за желание — това ще бъде нашето подчинение на смъртта.
Надолу по наклона Горгик виждаше първите колиби на близкото село. Застана на наклонен камък, гледайки встрани от слънцето. Натрупани по хоризонта жълти облаци изглеждаха точно като сгради, стени и улици: само да си присвиеш очите и не можеш да решиш, това камък ли е или остатъчна мъгла. Жегата лежеше върху едната му ръка като топла длан. Сянката охлаждаше другата и изсуши влагата под доспехите. (Ама наистина, вече е прекалено стар за такива момчета като снощното!) Колко дълго е бил далеч от хора. В търсене на знак за общественото, за цивилизованото, за изкуственото той вдигна мускулеста ръка към врата си, търсейки някаква декорация, някакъв метален орнамент, обозначаващ функция която, при мъж в такива доспехи, нямаше да има почти никакъв смисъл.
Но там нямаше нищо.
И след известно време пак подкара коня.
10
„Бях в замъка!“ По средата на двора бе застанала свинарката, с котката си в ръце, и гледаше надолу към босата жена клекнала пред стана. „Снощи, по тъмното! Котето беше с мен. Имах и факла. Но не ми трябваше заради луната. И големите момчета миналата зима бяха оставили едни дърва в огнището. Тогава бяха мокри и не се палеха. Но вече са изсъхнали и като ги подпалих с факлата лумнаха чак до тавана… и после угасих факлата и отидох горе на балкона…“ Тук направи пауза, за да почеше котката зад ухото.
Старицата премести нишките на стана, пъхна помежду тях една совалка, повлякла многоцветна вълна и после наложи една по-тъмна, за да завърши фигурата. „И там нямаше никой, нали така… абсолютно никой. Даже в тъмното. Нали така?“
„Играх си на повелители и на повелителки, как се разхождат и си приказват.“ Момичето погали котката по гърба. „Повелителят Анурон… и младшата лейди Есула — дали някога те са живели в замъка?“
Старицата вдигна поглед за пръв път тази сутрин. „Не… не това бяха имената на повелителите от нашия замък. Но нямаше никой, нали така…“ Не бе произнесено като въпрос. Но се намръщи. „По-рано днес, като идвах насам, видях един оръфан варварин да минава по пътеката. Може той пък да е нощувал в замъка. Но друг там няма. Ти не го ли видя? Не съм виждала никой друг, освен него, който би могъл да е бил там горе. И тоя не беше оня, дето оная говореше за него вчера, с красив кон и богати доспехи.“
„Не, не!“ Свинарката прегърна котето още по-здраво. „Нямаше никой. Имаше повелители и повелителки с прекрасни дрехи и имаха състезание в залата и караха едни роби да се бият със свободни… и когато робите победиха им свалиха нашийниците и им ги подариха като награди. После имаха голямо празненство с музиканти и с красива голяма палатка и банкет с ядене, по-хубаво и от нашето по празниците!“
Старицата погледна мрачно.
Това е някаква нова история.
Свинарката залюля котката:
„И после един дракон влетя вътре и почна да буха и да вика из горните коридори и да блъска колоните; и аз си хвърлих факлата надолу защото тя и бездруго не бе запалена — и всички се уплашиха и разбягаха. И само аз се върнах обратно, по-късно, когато стана истински тъмно…“ Момичето и старицата мигаха една срещу друга на утринното слънце. Птици чуруликаха в храстите оттатък пътеката. С прекалена сериозност свинарката каза: „Да бе, не мисля че имаше някой…?“
Старицата се върна към работата си. „И аз не мисля.“
И точно тогава в двора влезе високата жена. Носеше тепсия с изсушени кайсии и круши, подпряна на единия хълбок. От пръстите на другата й ръка висеше празна кошница. „И какво,“ каза, „мина ли големият мъж да се включи в процесията? Трябва да мине точно оттук, ако иска да стигне до големия път. Даже ти трябва да можеш да го видиш.“
„Никого не съм виждала,“ отсече старицата. Погледна към совалките си. „Не съм виждала никого и няма да видя никого. Казвах ти, там няма никой. Ето, момичето било там снощи. И тя каза, че е празно.“
„Ама, айде пак…“ Високата жена се обърна да погледне свинарката.
Тя пък се занимаваше с подчертано внимание с топлите краища на котешките уши и не погледна към никого. Чакаше да чуе дали старицата ще си признае поне за варварина — макар тя пък не изглеждаше склонна да направи точно това. Котката мъркаше.
„Добро утро.“
Свинарката погледна нагоре.
„Вие трите за какво толкова клюкарите в началото на работния ден?“ Със смях на уста мъжът влезе в двора. Беше набит, не толкова висок като високата жена, но кафяв като свинарката. За последните дузина години бе мъжът на високата жена, макар по различни начини да бе роднина и на трите — но не и трите знаеха това. Като деветгодишен живял в дома на старицата (която тогава не била още толкова стара). Дори за малко я наричал майка, макар днес никой да не споменаваше такива отдавна минали работи. Поради бурните му похождения отпреди десетина години имаше голяма вероятност да е баща на свинарката. Но нито тя, нито високата жена подозираха това. Но през буйните си години доста неща бил правил зад бараката на старицата, и тя подозираше всякакви възможности. Откак се бе взел с високата жена бе ставал все по-кротък, както подобава на добър и честен работник. „Току-що видях един на пазара, дошъл от Авила…“ започна да си чопли едното ухо, „който ми каза, че погребалната процесия е на половин час път.“ Намръщи се. „Това пък какво е?“
Котката бе изскочила от ръцете на свинарката и се бе оттеглила през поляната.
„Да,бе,“ каза високата, „какво е това гадно нещо?“ Което бе необичайно за нея, защото в присъствие на мъжа си обикновено си траеше.
„Не знам.“ Свинарката сви рамене. „Нищо. Намерих го в замъка.“
„Дай го насам.“ Мъжът протегна широка, твърда длан за нашийника. Докато го поемаше ключалката, тъй като беше счупена, прищрака и двата полуобръча увиснаха на пантичката си.
„Виждаш ли, даже е счупено,“ каза свинарката.
„Откъде взе това?“ запита мъжът.
„Казах ти,“ рече свинарката. „Намерих го. Като си играех. В замъка.“
„Няма такива неща в замъка,“ каза мъжът.
„Изчистихме ги преди години.“ Намръщи се. „Маса народ отидохме тогава, бях още момче. И с мъжете
