Мускулите му постепенно се отпускаха. Той положи лице върху влажното й рамо. Дъхът му се сливаше с нейния, сърцето му биеше в същия ритъм и тя чуваше как пулсът му постепенно се забавя, докато накрая се успокои и затихна.
— Добре ли си? — попита я той, повдигна глава и потри нос в нейния.
— Не — лицето му се смръщи загрижено и тя се усмихна. — Чувствам се повече от добре. Чувствам се чудесно. Чудесно!
Тя подхвана косата на тила му и го придърпа надолу, за да го целуне. Любовта, съхранена през деветте години чакане, подсилена от тежките загуби, избликна дълбоко в нея, надигна се, изпълни я и препусна във вените й.
С чистотата на чувствата си тя го усмиряваше и едновременно го изпълваше с невероятна гордост.
— Сабрина — прошепна и докосвайки устните й, се обърна по гръб, като я повлече след себе си.
Докато прегръщаше крехкото й тяло и я премяташе, тя се изкикоти. Никога досега Ийън не се бе чувствал така и знаеше, че никога няма да бъде същото с друга жена. Но знаеше, че никога няма да опита с друга, не и след като бе докоснал рая. Чувстваше се обновен, пречистен, изпълнен с надежда. Беше влюбен за първи и за последен път.
— Може ли пак да го направим? — тя потриваше гърдите му с ръка.
Ийън не можа да се сдържи и се разсмя на невинността й. Беше като дете, което току-що е опитало шоколад. Тя смръщи лице и започна да увива малките къдрици около пръстите си.
— Не разбирам защо ти е толкова смешно?
— Защото смятам да го правим отново и отново — каза той и плъзна ръка в косите й. Копринените кичури се омотаха около пръстите му. — Само ми дай малко време да се възстановя.
Усмихна се, очевидно доволна от отговора му. Той погали с пръст гърдите й и малките ягодки се изпълниха от докосването. Откликваше на повика му толкова спонтанно. Караше го да се чувства така, сякаш можеше да победи дракони с голи ръце, да завладее нови светове.
— Щастлив ли си, че ме дочака?
— Ммм, много.
Тя повдигна пръстена от гърдите му, превъртя го между пръстите си и светлината се улови в златните плетеници на ювелира.
— А това? — попита го и му се усмихна. — Спомен от някоя друга любов ли е?
— Това е пръстенът, който дядо ми Макклеърън е подарил на баба ми в деня на сватбата им — целуна връхчето на носа й. — Утре ти ще го носиш, любов моя.
Сабрина стисна пръстена и дълго време гледа ръката си.
— Люби ме, Ийън — прошепна и го погледна в очите. — Моля те, люби ме.
Отчаяната молба го бодна в сърцето. В очите й се четеше страх да не го изгуби, както беше изгубила майка си и братята си. Беше се измъчила през войната. Нямаше нужда да му го казва, той го знаеше. Досещаше се по радостта й от дребните неща — изпитваше особено удоволствие да пие подсладено кафе с гъст каймак или пък да яде сладкиш, покрит с шоколад и напълнен с бита сметана. Беше изживяла месеци на лишения, може би и години. Искаше да й помогне да си навакса изгубеното. Щеше да я разглези, да я обожава до края на живота си.
— Аз наистина те обичам — каза Ийън и легна под нея. — Повече от всичко на света.
Влажните къдрици подразниха кожата му, докато откриваше отново пътя към рая. Тя се обви около него, обгради го със сладостна тръпнеща топлина. Обладаваше я отново и отново, кълнеше се в любовта си, любеше я така, сякаш му е за последен път.
Всеки път, когато бяха заедно, се чувстваше просветлен, удоволствието, което изпитваха, ги връхлиташе с почти неудържима мощ, достигайки една по-висша степен на изтънченост в сравнение с предишния път. Накрая, когато и двамата бяха изтощени до смърт, се отпуснаха тихо в прегръдките си. За Ийън и това беше просветление — просто да бъде до нея, просто да я прегръща — нещо по-значимо от целия му досегашен живот.
— Тръгнал съм по работа от Сейнт Луис към Калифорния — каза Ийън, когато дишането им се успокои и тя лежеше сгушена до него, положила бледото си като слонова кост бедро върху неговите бронзови мускули, отпуснала глава на рамото му. — Искаш ли това да бъде сватбеното ни пътешествие? Или може би предпочиташ някое друго място?
— Леглото — тя потри носа си о влажното му рамо.
— Май съм пуснал на свобода една тигрица.
— И то ненаситна — каза тя и лекичко го захапа.
Ийън повдигна вежди и я загледа:
— Още ли си гладна?
— Не — тя се усмихна. — Чувствам се дебела и щастлива. Доволна съм.
И той споделяше това чувство — невероятно доволство, което не бе познал досега — усещането, че обича и че е обичан. Но дълбоко в себе си изпитваше страх, че всичко може да изчезне, сякаш това му се случваше насън и ще се стопи от светлината на утрото. Пръстите му започнаха да рисуват фигурки по врата й и от устните й се изтръгна лека въздишка.
— Имаш ли нещо против да живееш в Ню Йорк?
— С теб бих живяла навсякъде.
Притисна я още по-силно, целуна косите й, вдъхна аромата й.
— Ще посещаваме баща ти в Роузбрайър, когато пожелаеш.
Действителността нахлу в мечтите й като ледените капки на дъжд, който се процежда през стряхата на уютна стая. Сабрина потръпна. Вкопчи се в гърдите му и затвори очи, за да прогони неприятното чувство. Все още не искаше да мисли за реалния свят.
— Какво има? — попита я и погали бузата й с топлата си длан, сякаш за да я накара да вдигне очи.
Сабрина положи усилия да се усмихне.
— Нищо. Просто си мислех, че вече е твърде късно. Еджи ще се чуди какво ми се е случило.
— Утре ще те направя моя съпруга при първия срещнат свещеник — сграбчи я в силните си ръце и я целуна пламенно. — Искам да те прегръщам цяла нощ, да гледам как зората осветява лицето ти, да те любя през целия ден.
Като тежка речна мъгла в сърцето й пропълзя ужас, предчувствие за надвиснало нещастие — толкова силно, че завладя цялото й същество. Ако узнаеше истината, Ийън можеше да накара да арестуват както нея, така и баща й. Тя лежеше на рамото му и гледаше пръстена, положен като в гнездо между черните къдри.
Утре сутринта, щом пристигат в Сейнт Луис, Сабрина ще каже на баща си за плановете им, а след като напуснат кораба и се отдалечат достатъчно от опустошителния му гняв, тя ще каже истината на Ийън.
Убеждаваше се, че Ийън я обича и ще я разбере. Трябваше да я разбере. Нямаше смисъл да се притеснява, мислеше си тя и се опитваше да пропъди страховете си.
Глава 4
— Капитанът каза, че до девет сутринта ще сме пристигнали — съобщи Мак и постави няколко от ризите на Ийън в една преграда на пътния сандък, който стоеше разтворен до леглото. Извади часовника от джоба на жилетката си, погледна го и се намръщи. — Остава ни малко по-малко от час на борда.
Ийън си сложи една синьо — бяла вратовръзка и се погледна в огледалото над умивалника. Не можеше да познае лицето си. Може би защото за първи път изглеждаше като човек, който е доволен от живота си, и то благодарение на един ангел с огнени коси. Тази жена беше магьосница.
— В страхотно настроение сте днес — каза Мак, когато младият мъж започна да си тананика валс.
— Точно така — каза Ийън и погледна към огледалото, за да види изражението на Мак, който стоеше зад него. Старият човек го гледаше, лицето му се бе сбърчило сърдито и изцяло контрастираше с усмивката на Ийън.
— Мак, не бива да ядеш лимони на закуска. Хората ще си помислят, че целият свят ти е крив.
Мак поклати глава.
— Ще се радвам да усетя твърда почва под краката си, повярвайте ми — каза той и се приближи до
