шкафа. — И то колкото може по-далеч от тези размирни земи.
Ийън завърза връзката и се усмихна на подозренията на Мак. Напоследък направо не му даваше мира с предупрежденията си. Изобщо не се доверяваше на никого от този бунтовен край. Особено ако човекът беше плантатор, облечен подчертано изискано, защото знаеше, че плантаторите нямаха достатъчно пари, за да засеят памучната реколта. Каквото и да говореше Ийън, старият беше надушил като хрътка, че семейство О’Нийл са замесени в някаква „тъмна работа“.
— Отвън ме чака един стюард — каза Мак и помъкна няколко костюма към сандъка. — Ще напуснем този кораб възможно най-бързо.
— Искам да уредиш един от стюардите да изнесе багажа и на мис О’Нийл — каза Ийън и като приглади вратовръзката под синята жилетката, се обърна към приятеля си.
Мак смръщи вежди и се вцепени. Трябваха му поне десет секунди, преди да се окопити и да отговори.
— И защо пък да направя точно това?
— Защото най-красивата жена на света се съгласи да ми стане съпруга.
Костюмите паднаха от ръцете на Мак и се разстлаха като палитра от синьо, сиво и кафяво върху синьо- белия килим.
— Вие помолихте тази жена да ви стане съпруга?
— Мак, разбирам, че се опитваш да ме предпазиш, но що се отнася до Сабрина, усилията ти са излишни.
— Проклятие, проклятие, хиляди пъти проклятие! — мърмореше Мак, докато наведен събираше купчината кашмир и фина вълна. Метна костюмите върху капака на сандъка и постоя известно време, загледан в тях. — По-добре да не беше я питал и тогава нямаше да има нужда да ти казвам. Но сега ми се налага да ти кажа. На Ийън никак не му хареса тонът на Мак, нито пък подозренията, които той събуди у него.
— Какво да ми кажеш?
— Казах ти, че баща й ми изглежда съмнителен — отвърна Мак и го погледна през рамо. — Стори ми се, че е малко припрян в желанието си да играе покер с теб, и започнах да го наблюдавам. Видях го да играе карти в кабината на прислугата. Много е бърз в ръцете.
Ийън се почувства така, сякаш земята под краката му потъва. Всеки момент можеше да се провали и да полети към небитието, без нищо да може да го спре.
— Говори по същество.
Мак прокара пръсти през косата си и няколко кичурчета щръкнаха.
— Проверих някои неща. Един кораб е като малък ад, ако нещо те интересува, отиваш и питаш персонала на бара. Така че снощи… — поколеба се, преди да погледне Ийън. — Такива неща не се казват лесно, просто ще изплюя камъчето.
— Търпеливо очаквам да го сториш, Мак. Мак си пое дълбоко дъх и започна с безжизнено изражение:
— О’Нийл си изкарва прехраната, като краде от богати янки. Мами ги на карти. Дъщерята ги съблазнява, а бащата обира парите.
— Как го каза, дяволите те взели! — Ийън сграбчи стария човек за яката.
— Това е самата истина, майоре — каза Мак и се опита се отскубне от силните ръце, които направо го повдигаха от пода.
— Не ти вярвам! — изкрещя Ийън и го разтърси като парцалена кукла.
— Аз… съжалявам — Мак вкопчи пръсти в ръцете му. Лицето му почервеня. — Ще… ме… удушите… сър.
— Дявол го взел! — рече Ийън и помете Мак от пътя си. Ръцете му трепереха, опитваше се да овладее гнева си.
— Може и да греша — каза Мак, като разтриваше врата си. — Но все пак трябва да знаете, че тя сигурно преследва богатството ви.
— Трябва да има някаква грешка — каза Ийън и грабна тъмносиньото сако от леглото. — Може би този, който ти е казал, е имал някакви причини да мрази О’Нийл.
— Не мисля така — Мак извади от джоба си кутия карти и му я подаде. — Барманът каза, че пази няколко като тези специално за О’Нийл.
Ийън извади картите и внимателно прегледа бяло-червените им гърбове. Стисна устни, когато видя малките черни знаци в ъгъла на всяка от тях, поставени в зависимост от цвета и стойността на картата.
— Ъглите са маркирани, сър.
— И сам виждам това — Ийън прибра картите обратно в кутията. — Но снощи аз не загубих пари. Дори спечелих.
Мак го гледаше изпод рошавите си вежди.
— Може би, за разлика от баща си, малката е видяла начин да измъкне повече пари.
Пръстите на Ийън се свиха около картите.
— Грешиш.
Мак поклати глава.
— Де да беше така.
— Ще ти го докажа — Ийън сложи картите в джоба си и изхвръкна от каютата. Искаше да чуе истината от Сабрина. Искаше да разсее съмненията.
Пред вратата на Сабрина Ийън повдигна ръка и се поколеба за миг, преди да почука на масивното дъбово дърво. Само след миг Еджи му отвори.
— Тъкмо си мислех, че това трябва да сте вие, мистър Тримейн — тя се отдръпна встрани и го покани.
Зад нея видя Сабрина. Като чу името му, тя скочи към вратата, роклята й от коприна на бели и лилави точки се завъртя около нея, когато момичето застана пред огледалото и пощипна бузите си няколко пъти — жест така откроен, невинен и обезоръжаващ, че той почувства как тъмнината в душата му се разсейва.
Не, тя нямаше никаква вина. Не можеше да се е заблудил по отношение на нея.
Когато Ийън пристъпи, Сабрина се обърна към него. Страните й пламтяха, гърдите й се повдигаха неравномерно под дантелите и коприната. Беше решил да й подари рози тази сутрин — розови като бузите й. А вместо това й донесе съмнения.
— Еджи, защо не отидеш да закусиш — каза Сабрина и хвана Еджи под ръка. — Ние идваме само след минута.
— Но те още не сервират. Как си представяте, че… Ийън стоеше до вратата, която водеше към палубата, гледаше как Сабрина отвежда Еджи от стаята. Чуваше гласовете им, но не разбираше какво говорят. Слънчев лъч блесна през люка зад него и очерта светла ивица върху килима, сякаш търсеше Сабрина. Дори слънцето я обожаваше, позлатяваше лицето й и прегръщаше бляскавите тъмночервени коси.
Представи си тялото й с цвят на слонова кост върху памучните чаршафи в леглото му. Тя му се усмихва, докосна го така, сякаш е единственият мъж на света. Спомени — бяха като милувка — в тях изплуваше образът на една жена, която за първи път се отваряше, за да опита любов и го правеше с такава сладка страст, че плени душата му завинаги.
След като Еджи излезе, Сабрина остана облегната на вратата за малко и му се усмихна — същински ангел, който носи върху слънчев лъч.
— Очаквах те по-рано.
Приближи се, все още усмихната, с ръце, протегнати към него. Ийън не можа да помръдне. Чувстваше как картите в джоба му натежават като котва.
— Какво има? — тя се спря на няколко крачки от него. Пръстите й се свиха. — Нещо не е наред ли?
Нямаше смисъл да увърта. Колкото по-бързо се разсееше недоразумението, толкова по-добре. Измъкна тестето и положи картите върху дланта си с лице нагоре.
— Милостиви боже — прошепна тя и докосна шията си с ръка. — Откъде ги взе?
Ийън погледна картите, които тя бе разпознала с явен ужас.
— Изглежда, ти и баща ти се прехранвате, като крадете златото на янките — гласът му звучеше странно
