— Господин Тримейн, ако имате да кажете нещо, казвайте. Неясните ви намеци ме отегчават до смърт.
Устните му се извиха в имитация на усмивка.
— Наистина си много добра. Мислила ли си някога за кариера на сцената? От теб би излязла прекрасна актриса.
На около две стъпки от нея той се спря. Беше достатъчно близо и тя успя да види вече наболата брада по гладките бузи и да усети привлекателния му дъх. Бе твърде близо.
— Вие наистина сте много груб. Никога ли не ви е хрумвало да се научите как да се държите в обществото? Това поне ще ви направи по-поносим.
— Да, може би ще изглеждам по-добре. Но човек не може да промени същността си, нали? — той разклати чашата с бренди и се вгледа в кехлибарената течност. Ръбът на чашата блестеше като огнен обръч. — Винаги ли използваш този парфюм?
Въпросът я завари неподготвена.
— Доста често. Една от дамите, която посещаваше майка ми, разбъркваше жасмин с подправки. Това е само една от миризмите, които приготвя, но ми е любима.
— Странно е, че двете със Сабрина използвате еднакви парфюми.
Странно. Беше запомнил парфюма й. А имаше ли и други неща, които е запомнил? Дали и нейният образ не го преследваше поне в известен смисъл така, както неговият образ преследваше нея?
— Сигурен ли сте, че толкова си приличат?
В очите му като че ли проблесна съмнение. През отворените прозорци нахлуваше ритъмът на валс. Като се сети, че сега Алайза обикаля залата и търси Ийън, Сабрина се усмихна още по-широко.
— Заинтригувана съм, господин Тримейн. Изглежда, не можете да ме погледнете, без да си спомните онази жена. Наистина ли толкова приличам на Сабрина?
— Толкова, че почти не е за вярване. Почти.
— Изглежда, доста ви е впечатлила.
— Когато бях на дванадесет години, ме ужили стършел. Спомням си жилото му и до днес.
Сабрина трябваше да положи усилие, за да продължи да се усмихва.
— Обичахте ли я? — една последна искрица надежда я подтикваше да попита, за да се увери дали има смисъл да продължава с кроежите си до края.
Белязаната му вежда се повдигна.
— Прекалено директна си.
— Това е един от недостатъците ми — тя не сваляше очи от него и сякаш го предизвикваше да я излъже. — Ще ми кажете ли?
— Има ли някакво значение? Повече от всичко на света.
— Да, може би. На нито една жена не допада непрекъснато да я сравняват с друга.
За момент Ийън се вгледа в нея, сякаш много внимателно претегляше думите си. Кадифените завеси се полюшваха от вятъра, сякаш танцуваха по валсовите звуци.
— Всичко, което се случи между мен и Сабрина, беше лъжа.
— Да, разбирам — това вече й дойде прекалено. Макар че чак сега го осъзна. До този момент се надяваше, че миналото може да бъде забравено, че може би се е лъгала…
Наивна жена!
Почувства, че ще се издаде, и се обърна с гръб към него. Нощният ветрец люлееше дантелените пердета и те докосваха няколко снимки в рамки от палисандрово дърво, поставени близо до прозореца на една маса модел „Дънкан Файф“. Една от тях привлече вниманието на Сабрина. Тя я взе и я наклони към светлината.
Беше снимка на млад мъж, облечен в кожени бричове, с кариран вълнен пояс, опасан около бялата му риза. Той стоеше изправен, с кавалерийска пика в ръка и светлите му очи я гледаха закачливо. Това беше Ийън. Дори само от тази момчешка снимка можеше да се види, че е предопределен да обърка живота на доста жени.
Въздухът около нея оживя и се раздвижи, щом той се приближи. Спря толкова близо, че раменете им се докоснаха, и тя почувства допира на вълнен плат до голата си кожа. Пръстите й се вкопчиха в портрета.
— Тук май са ви снимали, преди да се превърнете в циник, господин Тримейн?
— Всички сме изживели времето на своята невинност. На тази снимка моята е в разцвета си.
Колко любим й беше някога дълбокият глас на този мъж! Как беше копняла да зърне лицето му, да почувства допира на ръцете му.
— Изглеждате така, сякаш се готвите да се преборите с дракон.
— Да, такъв бях — той пое снимката и пръстите им се докоснаха. — Когато бях на тринадесет, мечтаех да участвам в рицарски двубой, в който да има схватки с пики и дуели. Виждах се като някой от рицарите на крал Артур.
Тя си го представи облечен в бляскави доспехи, готов за битка. Само че този рицар имаше каменно сърце. Той бе средновековен господар, дързък, надменен, убеден в надмощието си — човек, който постигаше всичко, което пожелае. Един разбойник — ето какъв беше Ийън Тримейн.
— Сигурно сте били романтик.
Той постави снимката върху дантелената покривка на бюрото.
— Да, сигурно.
Когато Ийън погледна към нея, за момент й се стори, че се е отдръпнал от битката. В очите му сякаш се четеше собствената й мъка. Гняв, болка, омраза, любов — чувствата се надигнаха в гърдите й, вените пулсираха и стягаха сърцето й така, че дъхът й секна. Едновременно й се искаше да го удари, да го блъсне, да разтвори ръце и да го прегърне. Само една прегръдка… Какво се бе случило с това романтично момче? Защо се бе превърнало в негодник? Искаше да знае. Искаше…
— Защо дойде тук?
Той пак бе сложил доспехите си и сега се чувстваше защитен, готов да се сражава с огнедишащ демон.
— За да посетя кръстницата си.
Погледът му я прониза, прикритието й сякаш се пропука и той съзря скритите й копнежи.
— Добра си, Сабрина — гласът му беше мек като плюшено кадифе, но очите му я прорязваха като шлифовани изумруди. — Но номерът ти няма да мине. Не ме залъгвай с приказките си за леля Керълайн.
— Керълайн е моя кръстница — ръцете на Сабрина се свиха в юмруци. — И изобщо за какво ми говорите вие?
— За романтичната историйка между Дънкан О’Нийл и съпругата на граф Ланчестър. Според нея вие със Сабрина сте деца на един и същи баща.
— Керълайн ли го каза? Не вярвам. Тя никога не би говорила такива ужасни неща.
— Очевидно е, че и двете сте изпечени лъжкини.
Беше толкова нагъл, толкова убеден в себе си, толкова…
— Как се осмелявате! — тя го удари през лицето. — Вие сте отвратителен човек!
За момент Ийън остана като закован. Отпечатъкът от ръката й гореше на бузата му. Когато Сабрина побягна от библиотеката, го облъхна вълна от жасминово ухание. А ако тя наистина бе лейди Джулия Уиндъм? Тогава той наистина приличаше на отвратителен негодник. Изпусна една въздишка през зъби. Не можеше да греши. Не и когато ставаше дума за тази малка вещица.
След минути, когато лицето му престана да гори като жигосано, той се върна в балната зала. Сабрина я нямаше. Разбра го от пръв поглед. Залата му изглеждаше празна, въпреки че гъмжеше от народ.
— Видя ли я? — попита Мак, който се появи иззад гърба му.
Ийън се обърна и с изненада видя, че Мак носи поднос с чаши за шампанско.
— Защо сервираш тези напитки, Мак?
— Филмор ми каза, че трябва да видя една дама от Англия. Каза, че била една от най-красивите жени, които е виждал. С тъмночервена коса. Тъй че дойдох да я видя — челото му се покри с дълбоки бръчки. — И мога да се закълна, сър — това е жената от кораба. Видяхте ли я, преди да излезе от тук?
