винаги чувстваше, че нещо не му достига, за да бъде добър като Джон. Никога не успя да го постигне.
Дори когато от целия випуск в Харвард той взе най-добрата диплома, пак не му изглеждаше достатъчно. Може би затова се разкайваше за смъртта на брат си. Когато Джон умря, изпитваше любов, разкаяние и дори вина. Години по-късно вече бе способен да осмисли без пристрастия съперничеството, което баща му бе насадил помежду им. Може би един ден това прозрение ще му даде покой.
Телесните терзания отново насочиха мисълта му към Сабрина. Защо не си взе своето? Защо не я използва, за да потуши пожара на кръвта си? Защото може би бъркаше, помисли си той и удари дюшека с юмрук. Тя може би е само една невинна жена и единственото й престъпление е, че изглежда като онази чаровна измамница. В този случай поведението му бе направо чудовищно.
Сабрина беше първата му девственица и я бе любил само защото мислеше, че ще му стане жена. В това отношение съвестта му бе чиста. Но тя бе използвала девството, за да му устрои клопка. Просто бе успял да се спаси.
А нещата с лейди Джулия Уиндъм бяха съвсем различни. Нямаше никакво намерение да обременява съвестта си и с нейното нещастие. И все пак, ако тя го подтикнеше…
Затвори очи и се опита да заспи. Молеше се тъмнооката, червенокоса хубавица да не го споходи в съня му.
Сабрина опря ръце на перваза на прозореца. Из дърветата около алеята трепкаха светулки като бездомни елфи, които търсеха подслон. Луната бе високо в небето и сребърното сияние осветяваше единствената сълза на лицето й. Тя обърса капчицата. Трябваше да намери начин да избяга. Всеки ден, прекаран с Тримейн, я излагаше на риска да се издаде и ако това стане… тя потръпна в топлината на ветреца.
Но как да избяга?
Дишането й замря, Сабрина прикова поглед в един издаден ръб, който опасваше къщата. Ако върви по него и стигне до някоя от другите стаи, можеше и да успее да се измъкне, без да я забележат. Подаде глава от прозореца и погледна и в двете посоки.
Прозорците вляво от нейния бяха затворени, но вдясно, стаята точно на ъгъла на къщата бе с отворен прозорец и вятърът издуваше тъмните завеси. Около седем метра я деляха от свободата. Тя измери с поглед височината под себе си. Едно подхлъзване и… но сега нямаше време за това.
Без да мисли повече, седна на перваза на прозореца и прехвърли крака навън. Бавно се изправи на каменната издатина, като внимаваше само здравият й крак да поема тежестта. Острите ръбове на камъните режеха ходилата й. Докато тя напредваше бавно, ръцете й бяха вкопчени в стената. Не изпускаше от поглед прозореца. Вятърът духна поривисто и разпуснатата коса премрежи очите й, роклята се омота около краката й, за малко да се изпусне.
Замръзна на място, притисна се до стената, хвана още по-здраво дяланите камъни и потисна унизителното хлипане, което я давеше.
Нямаше връщане назад.
Пое дълбоко дъх и тръгна отново.
Когато пръстите й най-сетне опряха дървените рамки на прозореца, едва сдържа вика си на облекчение. Хвана се за крилото, пусна единия си крак в стаята. Закрепи се внимателно на перваза, наведе се, опъна болния крак и седна. Въздъхна, пусна се надолу и краката й потънаха в дебел вълнен килим.
Тъмният й силует се открояваше на сребристата светлина, която струеше зад гърба й. Като пътеводен знак към свободата под вратата отсреща се процеждаше светлина. Сабрина тръгна натам, без да обърне внимание на нищо около себе си.
— Какво е това, по дяволите!
Дълбокият глас на Ийън я стресна и тя спря. През рамо го видя да се изправя, беше като изрисуван на фона на светлината от другия прозорец, която бликаше над плещите му и се врязваше в гъстата му грива. Беше като лъв, в чието леговище е проникнал натрапник.
Тя се обърна и хукна към вратата, болка прониза глезена й. Напипа дъбовото дърво. Натисна месинговата дръжка и вратата се отвори. Но само след миг се затръшна с трясък и въздушната струя облъхна лицето й.
— Демон! — обърна се с лице към похитителя си и го удари в голото рамо с юмрук.
Той обхвана здраво ръцете й.
— Как, за бога, се добра дотук?
— Пуснете ме! — тя крещеше и се мяташе в прегръдките му.
— По дяволите, Сабрина! Пропълзя по ръба, нали?
— Нямате право! Пуснете ме!
Той се обърна и я вдигна на рамото си.
— Все съм виждал безразсъдни и глупави… — думите му преминаха в болезнен, хриплив стон. — Можеше да се пребиеш!
— Пуснете ме! — преди тя да доизрече последната дума.
Ийън я хвърли на леглото си. Уханието на тялото му, с което бяха напоени чаршафите, завладя сетивата й. Тя се изправи, отметна косата от лицето си, проклинайки през зъби.
— Просто не знам какво да правя с теб!
Сабрина не искаше да се предава, претърколи се към другата страна на леглото и хукна отново. Ийън й пресече пътя, хвана я през кръста и пак я повлече към леглото.
— Пуснете… ме… да… си… ида — изкрещя тя, като разчленяваше думите, впиваше нокти в ръцете, сграбчили тялото й, удряше и риташе във въздуха.
Той я тръшна на леглото и преди тя да помръдне, едрото му тяло я прикова към дюшека.
— Мръсник! — изпищя и го заудря с юмруци.
Той изрече глухо някакво проклятие, хвана слабите китки и сключи ръцете над главата й.
— Достатъчно!
Не можеше да помръдне под него, внезапно усети всеки допир на телата им, от движенията й напрежението в мускулите му само ставаше по-осезаемо. Тя се вцепени, дори се опита да не диша, защото всеки път едва прикритите й гърди се опираха в тялото му.
Лунната светлина се изсипваше по раменете и едната половина на лицето му, кожата му изглеждаше като от мрамор, но той я изгаряше, нажежаваше я до бяло. Не беше нужно да го погледне, за да разбере, че е гол. Нощницата, усукана около ханша му, не беше особена преграда пред горещината на тялото му и твърдите тъмни къдри, които опряха в краката й.
— Какво ще ме принудиш да направя? В килера ли да те заключа, за да не си счупиш главата?
— Пак ще намеря начин да избягам, Тримейн! — тя почувства, че положението на тялото му се променя, гърдите й се притиснаха по-близо до него, усети допира на златния пръстен, който висеше на шията му, когато той прехвърли и двете й ръце само в една от своите.
— Пуснете ме, вие сте изверг!
Ийън притисна устни до топлата й шия, един кичур коса потрепери от дъха му, Сабрина усети, че устните му се извиват в усмивка.
— Помниш ли какво ти казах, че ще направя, ако още веднъж се опиташ да избягаш?
Сабрина преглътна и се опита да овладее страха, който я задушаваше.
— Не можете да ме уплашите, Тримейн! — опита да се освободи от ръцете му.
— Предупредих те — прошепна той и леко захапа устните й. — Колко далече искаш да стигна този път, скъпа? Как преценяваш шансовете си да се срещнеш с истинския разбойник?
— Вървете по дяволите!
Гърленият му смях прозвуча така дълбоко и горещо, че тръпки я побиха.
— Това ли имаше предвид, красавице? — попита и устните му я докоснаха, притисна се в нея, тя почувства, че звярът в него се събужда, нараства и горещата му твърд се притиска в бедрата й.
— Имах предвид само едно — отвърна тя, усетила как плътта й откликна при този допир — да избягам.
Той притисна устни до шията й, вдъхна аромата й, издиша, топлият му дъх овлажни кожата й. Ръката му се плъзна по тялото й, обхвана извивката на гръдта и помилва чувствителното връхче, преди да продължи надолу. Чувствата се бореха в душата й. Тялото й пулсираше при допира, дишането й стана учестено и
