— Какво е това, Ийън Тримейн? Някаква нова игра?
Без да вдигне поглед от лицето й, Ийън каза:
— Господин съдия, мисля, че аз и младата дама се нуждаем от няколко минути насаме.
Атли прочисти гърлото си.
— Да, разбира се. Ние ще…
Сабрина не го изпускаше от очи, чу как стъпките тихо се изнизват навън по килима, врата се отвори и затвори с леко изщракване.
— Това някакъв номер ли е?
Слабото му лице потрепна.
— Номерът отдавна мина от ред, Сабрина.
Тя се отдалечи от него и притисна ръце към кръста си.
— Да не очакваш да ти повярвам, че искаш да се ожениш за мен?
— Докато смъртта ни раздели.
Тя се завъртя на пети, бледосинята коприна прошумоли около нея. В душата й, сред изпепелените мечти, трепна надежда като жив въглен.
— Защо? Защо правиш всичко това?
Той стоеше неподвижен. Очите и лицето му бяха безизразни. Дъждът шибаше прозорците. В далечината сводът се разкъса от една светкавица — пика, прорязала небесното сърце. Той се обърна и се загледа през малките стъкла.
— Реших, че ще съм доволен, ако си ми съпруга — гласът му бе дълбок, нисък, безчувствен.
— Обичаш ли ме? — прошепна тя обнадеждено.
Ийън се изсмя грубо и гневно, стаята прокънтя.
— Любовта няма нищо общо с това.
Дори и да я беше пронизал с меч, щеше да понесе по-леко болката от това, което изпитваше в момента.
— Тогава защо? Защо се жениш за мен?
Той сведе очи към овалните й гърди, прикрити от добре легналия корсаж.
— В някои отношения ми влизаш в работа.
Тя пристъпи към него, гняв и объркване трептяха във всяко мускулче на тялото й.
— Но ти не си се женил за всяка, която е стоплила леглото ти? Защо за мен?
— Защото ти си наясно, че между нас няма нищо друго, освен плътско влечение — каза той и погледна през прозореца. — Ще бъдеш красивата домакиня, която посреща моите гости, любяща майка за децата ми, изкусителна куртизанка в леглото ми. А аз ще съм свободен да правя каквото си искам.
— Разбирам. Смяташ, че мога да се измъчвам заради всичките ти любовници, без да кажа и дума.
Той опря рамо на касата на прозореца.
— Ти искаш пари и положение в обществото. Аз съм готов да ти ги дам.
— И цената е живот с човек, който има камък вместо сърце? — прехапа устни, за да спре сълзите, които я давеха. — Ти наистина си одрал кожата на баща си.
Устните му се разтегнаха в безизразна усмивка. Пристъпи напред и спря. Тя видя с какви усилия сдържа чувствата си и се запита какво ще стане, ако не се овладее.
Той въздъхна дълбоко. Раменете му се повдигнаха под черното вълнено сако, сърцето му се блъскаше в бялата яка на папионката.
— Виждам, че искаш да те притисна до последно.
— Няма да успееш, Тримейн! Няма да ти стана жена и за всичкото злато на света!
Той се засмя дълбоко, гърлено и безчувствено.
— Нямаш друг избор.
— Все ми е тая.
— Да не би да предпочиташ да отидеш в затвора?
Сабрина преглътна, образът на тъмната тясна килия прониза съзнанието й.
— Да.
Той я погледна за момент, краят на устните му се повдигна.
— Предполагам, че изобщо не те е грижа за провала на леля ти Керълайн и Луси. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат за приноса им в твоите интриги.
Тя се опита да не издава чувствата си. Вътрешно се раздираше, душата й се разпадаше.
Той повдигна веждата си, когато изигра най-силния коз.
— Ами баща ти?
— Какво ще му направиш?
— Мисля, че мога да склоня властите да го тикнат зад решетките. Особено ако наредя нещата така, че да го хванат с някое маркирано тесте карти.
Той разполагаше с пари и власт и можеше да разруши всичко, останало от семейството й.
— И ще го направиш, нали? Ще унищожиш всичко, което ми е останало? За да задоволиш извратения си каприз. Да се ожениш за една жена, която те мрази.
— Мразиш ме като тази сутрин, нали Сабрина?
Щеше да й отнеме всичко — и последната капчица достойнство.
— Ще съжаляваш за това, Тримейн.
Погледна я за момент, сякаш се опитваше да проникне зад крепостните стени, които издигаше помежду им.
— Без съмнение ще съжалявам — обърна се към прозореца. — Да помоля ли съдията да продължи церемонията?
Тя кимна, чувствата я задушаваха. Съдията и свидетелите се върнаха, когато Ийън ги покани. Стоеше като онемяла до човека, когото някога обичаше, и слушаше думите, свързващи живота им завинаги. Сякаш откъсната от тялото си, наблюдаваше отражението на ритуала в стъклата — тя до Ийън Тримейн — две изгубени души, които се лутаха между ада и рая.
Не погледна Ийън, когато пое ръката й. Топлите му ръце погалиха кожата й и студеният метал се плъзна по пръста й. Без да го погледне, тя знаеше, че пръстенът е на баба му. Прилегна й, сякаш бе правен специално за нея. Стоеше, облечена в една от роклите на Ребека, и носеше пръстена, който Ийън Макклеърън някога бе сложил на пръста й. Дали те ги гледаха отгоре сега? Какво ли биха помислили за внука си и нещастната му жена? Какво ще кажат за тази пародия на сватба?
След като Атли вдигна тост за младоженците с най-доброто си шери, Ийън изведе съпругата си от къщата. Сабрина не се възпротиви, когато й помогна да се качи в каретата. Седна срещу нея и макар че не го поглеждаше, усети, че очите му са вперени непрекъснато в нея.
— Изглеждаш така, сякаш съм те повел на бесилото. Усмихни се. Ти спечели, Сабрина.
— Нима?
— Ще имаш всичко, заради което се опита да ме измамиш на борда на „Бел“. Ще си една от най- богатите жени в Ню Йорк.
Тя вдигна очи, без да се опитва да скрие болката си.
— А сигурен ли си, че точно това съм искала?
За момент той замълча, не сваляше поглед от нея.
— Ти наистина си добра актриса.
— Ще ми трябва невероятен талант, за да преживея това — погледна ръцете си. — След като съм обречена на затвор, може ли да изпълниш една моя молба?
Той въздъхна.
— Какво искаш?
— Бих искала да видя леля Керълайн. Сигурна съм, че се тревожи. Трябва да й кажа какво се е случило.
— Разбира се.
Сабрина облегна глава на седалката, загледа се през леко дръпнатото перде и премига от мъглата, която влизаше през прозореца. Пътят се ширеше пред тях — сива лента, която криволичеше между сиви дървета под сивото небе и я отвеждаше към сиво бъдеще.
