Вътрешно се чувстваше точно толкова безцветна, колкото изглеждаше и светът наоколо. Не искаше да даде воля на чувствата. Все още не. Защото това щеше да я съсипе. По-добре да си остане така безжизнена.
От време на време плющенето на дъжда по покрива отслабваше. Облаците преставаха да плачат. Дръпна пердето и пречистеният въздух нахлу в лицето й. Тя вдъхна аромата на влажна почва, трева и кедър.
Завиха и пред тях се откри едно село, бели каменни къщи, високи дървета, сгушени върху сочна зелена ливада. Беше като току-що завършен пейзаж — маслените бои още не бяха изсъхнали и блестяха. И тогава художникът добави един последен щрих към шедьовъра си — слънцето се показа през облаците и небосклонът се оцвети от ярка трептяща дъга. Майка й казваше, че това е символ на надежда, на ново начало.
Тя се облегна и затвори очи. Дъгата остана вън. Беше твърде красива и изпълнена с оптимизъм, в пълно противоречие със съществуването, което трябваше да понесе. Пусна пердето и пропътува останалата част от разстоянието до града, потънала в сянка.
Сабрина отказа да поеме ръката на Ийън, докато се качваха по каменните стъпала на имението ван Кортленд. Изпита облекчение, като намери леля си Керълайн сама. Ежедневните сутрешни посетители си бяха отишли. Докато Дикън ги отвеждаше към музикалната стая, коридорът се изпълни със звуци — резки, скръбни, които раздираха слуха като счупени стъкла.
— Сякаш някой тормози котката си — промърмори Ийън под носа си.
Сабрина се намръщи.
— Леля Керълайн свири само когато е разстроена.
Той повдигна вежди.
— Да се надяваме, че не се разстройва прекалено често.
Искаше съвсем да забрави за него. Продължи да гледа гърба на Дикън и не обърна внимание на забележката му. Беше й невъзможно. Не и докато кракът му докосваше полата й при всяка стъпка, докато уханието му изпълваше въздуха и разбуждаше спомените за плътта му, която се плъзгаше по нейната, за твърдите устни… Опита се да пропъди спомените, не успя и бузите й пламнаха.
Дикън спря пред салона, в който Керълайн свиреше на позлатена арфа. Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета зад гърба й, докосваха струните и светлината се разпръсваше във всички посоки. Когато Дикън съобщи за пристигането на лейди Джулия, тя стана, арфата падна на килима и потъна в цветовете на кайсия, слонова кост и кафяво.
— Скъпа! — тя се втурна към Сабрина, роклята от жълта и зелена коприна шумолеше във фустите й.
— Лельо Керълайн — Сабрина хвана ръцете й, сякаш бяха спасително въже, хвърлено на удавник.
— Толкова се радвам, че се върна — притисна се до лицето й.
Уханието на рози, което се разнасяше от Керълайн, запрати Сабрина сред спомените, погребани дълбоко в душата й. Времето спря, стори й се, че е в прегръдката на майка си. Но това продължи не повече от миг.
Керълайн се отдръпна, стисна ръцете на Сабрина, огледа лицето й така внимателно, сякаш търсеше белези от рани.
— Добре ли си?
— Добре съм.
Керълайн погледна към Ийън, който стоеше до един стол в стил кралица Анна, тапициран в кайсиев брокат.
— А вие какво ще кажете за себе си, млади човече? Кажете нямам ли основание да ви арестувам на часа?
Ъгълчето на устните му трепна.
— Нима ще арестувате съпруга на племенницата си?
— Съпруг! — Керълайн вдигна очи към Сабрина. — Да не си се оженила за този негодник?
Сабрина кимна.
— Венчахме се тази сутрин.
— Разбирам — Керълайн отстъпи, гледаше ту Ийън, ту Сабрина. — Предполагам, че при дадените обстоятелства не си имала голям избор.
— Съвсем никакъв — прошепна Сабрина.
— А вие, младежо — Керълайн скръсти ръце пред гърдите си и погледна Ийън настойчиво, — какво ви накара да се ожените за племенницата ми?
Ийън се подпря на дръжката на креслото, тъмните му вълнени панталони изпъкнаха на фона на кайсиевата коприна.
— Имам си причини.
Керълайн го изгледа изпитателно, острите, проницателни сини очи пробиха маската и погледнаха в душата му. След миг по устните й заигра усмивка.
— Да, сигурна съм, че е така.
Ийън се размърда и сведе очи към върха на обувката си. Изглеждаше притеснен. На Сабрина й се стори, че леля й е единственият човек, който можеше да пробие рицарската му броня.
— Баща ти знае ли за това? — попита Керълайн.
— Нямах възможност да му пиша.
— Мила, баща ти пристигна в града почти едновременно с теб. Изглежда, те е следил през цялото време.
— Но защо не ми каза?
— И аз самата не знаех, докато не ме посети малко след изчезването ти. Каза, че отива да те търси. Явно не е могъл да те намери.
Сабрина погледна Ийън. Очите му не издаваха нищо. Тя се обърна и погледът й се спря на палисандровото пиано до арфата. Баща й през цялото време е бил в града и я е следил. А следил ли е Тримейн? Дали е разбрал, че са в Дънкелд?
— Трябва да оправим някои неща — Керълайн почука с показалец върха на брадичката си.
— Сабрина трябва да влезе в обществото. Добре е да измислим нещо, за да обясним маскарада й като лейди Джулия.
— Мисля, че разкриването на истината е немислимо — каза Ийън.
Сабрина погледна Ийън. Кръвта й кипеше от правдив гняв.
— Чия истина? Твоята или моята?
Той издържа гневния й поглед.
— И каква е твоята версия, Сабрина?
— Много добре знаеш каква е. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат какъв лъжец си — докато говореше, тя пристъпи напред, ръцете й се свиха в юмруци до тялото, — ако знаеха, че се жениш за мен само за да ме имаш в леглото си.
Ийън се отмести от стола, стисна зъби и лицето му трепна.
— А аз пък се чудя какво ще си помислят всички, като разберат, че ти и баща ти се препитавате, като обирате златото на янките.
— Нагъл…
— Така доникъде няма да стигнем — Керълайн застана помежду им. Хвана Сабрина за ръка и я отведе настрана от Ийън. — Трябва да се научите да се уважавате.
— Изпитвам по-голямо уважение към гърмящите змии — тя погледна злобно към него през рамото на леля си.
— Сабрина, скъпа, помисли за мен, за Луси, за скандала, който ни заплашва.
Сабрина въздъхна тежко и затвори очи. Ийън държеше всички козове.
— Добре, ще опитам.
