Керълайн я потупа по рамото.
— Смятам, че първо трябва да дадете бал в новия си дом. Представи Сабрина на приятелите си. Покажете им, че наистина много се обичате.
Сабрина изстена и Керълайн я погледна строго. Тя сведе очи и Керълайн продължи:
— Ще кажем на всички, че сте се сгодили преди време. Възникнали са някакви недоразумения и тя е дошла в Ню Йорк и се е представила за лейди Джулия Уиндъм, за да те надхитри. Пак сте се влюбили и сте избягали заедно, за да се ожените — Керълайн спря и погледна Ийън. — Какво ще кажете, господин Тримейн?
Ийън замълча. Сабрина чувстваше, че я гледа и чака нейното мнение за този план. Не го погледна.
След цяла вечност той отговори:
— Допускам, че ще е добре да си съчиним тази историйка.
— Точно така. А сега ще уредим бала колкото може по-скоро — тя се втурна към вратата и спря, защото никой не я последва. Полите й изшумяха, Керълайн се обърна към двамата като пълководец пред войската си. — Тръгвайте. Трябва да огледам мястото, за да организирам добър бал.
Глава 20
Сабрина усети, че каретата свърна от пътя и погледна през прозореца. Високи порти от ковано желязо се издигаха от двете страни на застлана с тухли алея, която водеше към къща, сякаш останала от други времена. Сред широка сочна ливада се издигаха четири етажа от дялан варовик и оформяха френски замък от петнадесети век, липсваха само овалните зелени хълмове на френската провинция. По южното крило се издигаше скеле и обвиваше една от кулите като черна паяжина. Следобедното слънце позлатяваше влажния камък и блестеше в стотиците прозорци. Замъкът изглеждаше като в приказките.
Докато каретата наближаваше приказния дворец, Сабрина си помисли, че той й е странно познат и в същото време — чужд. Струваше й се, че някога е живяла тук. Усещането бе така силно, образите — така ярки, че кожата й настръхна.
Когато каретата спря пред стилния портал, Сабрина се обърна към Ийън:
— Това ли е къщата ти?
Той се усмихна.
— Знам, че не изглежда завършена, но може да се живее в нея.
Сабрина се опита да се отърси от силното чувство и непреодолимото усещане за близост, което я владееше, но не успя.
— Защо сте строили толкова далече от цивилизования живот? — попита Керълайн, когато Ийън й отвори една от високите дъбови врати на входа.
— Исках да ми е просторно — Ийън отстъпи, за да пропусне двете дами. — За жалост, градът скоро ще се разпростре и насам.
Приемната и широката стълба пред тях беше настлана с бял мрамор с гранитни нишки. Слънцето блестеше през високите оловни стъкла на партера, лъчите му се отразяваха в дъбовата ламперия и огряваха стоманената плетеница и позлатения бронз на перилата, които се извисяваха и обгръщаха очертанията на стълбището.
— След десет години тази част на Пето авеню ще е така пренаселена, както е на юг от Петдесето — каза Ийън.
Керълайн го погледна подозрително.
— Нямате ли никаква прислуга?
— Още не са пристигнали от Дънкелд.
— Да не искате да кажете, че непрекъснато ги разкарвате от къща в къща? — каза Керълайн.
Сабрина едва слушаше, докато Ийън обясняваше на Керълайн за прислугата. Тя погледна простата рокля, с която бе облечена, а после мъжа, поставил на пръста й златния пръстен. Той вървеше до леля й, отговаряше на поредния въпрос и като че ли изглеждаше малко несигурен. Леля й Керълайн можеше да накара всеки да се почувства така, та бил той и най-самоувереният мъж.
Странно, мислеше си, сега е жена на този човек, за когото винаги бе мечтала. Днес трябваше да е най-щастливият ден в живота й. Но вече знаеше, че мечтите и сънищата са само измамни видения през нощта, които се стопяват в светлината на зората.
Ийън се обърна, сякаш беше усетил, че го гледа. Погледът му я прикова и сърцето й се преобърна. Независимо че се опитваше да се прави на безразлична, целият й актьорски талант не би я спасил от унизителното й желание. Отмести поглед от него и го последва на няколко крачки разстояние, докато той показваше къщата на Керълайн.
Разходката из този дом беше като разходка в полузабравен сън. Не беше способна да се отърси от злокобното чувство, че е живяла тук и преди. В една къща, която още не бе завършена? Пълна лудост.
С изключение на кабинета, библиотеката и семейната трапезария, целият първи етаж беше празен, паркетът и мраморният под бяха голи. В една от стаите, която според Сабрина щеше да е музикален салон, имаше палисандрово пиано и нищо повече. Къщата беше красива като празна раковина.
— В къщата на баща ви има прекрасни мебели — каза Керълайн и огледа балната зала, която се ширеше на повече от тридесет квадратни метра в задната част на къщата. — Кога смятате да ги пренесете?
— Не смятам. Взел съм всичко, което ми хареса от къщата на баща ми.
Тонът му бе много решителен и това изненада Сабрина. Може би му бе твърде тежко да си спомня за баща си всеки ден. Вероятно са били твърде близки.
Стъпките на Сабрина отекнаха върху полирания палисандър, когато прекоси балния салон. На отсрещната стена имаше шест френски прозореца, които водеха до голяма каменна тераса с изглед към градините навън. На тези два акра земя тревните площи се редуваха с частично засадени лехи. На няколко метра от терасата до един каменен водоскок с играещи херувими бяха оставени за разсаждане повече от осемдесет розови храста с корени, увити в платно.
Странно, Сабрина знаеше, че пред балната зала има розова градина, можеше да си представи всяка стая в къщата, картините по стените и мебелите във всяко помещение. Сякаш отново се бе прибрала у дома, макар че кракът й не бе стъпвал тук. Поне не в този живот.
— Ще вземем всичко, което ни трябва за бала, от „Стюардс“ — каза Керълайн, докато ги водеше обратно към главния коридор. — Но иначе трябва да си поръчате мебели от Европа. Тази къща ще е великолепна, ако е подходящо мебелирана.
Ийън спря на най-долното стъпало. Устните му трепнаха в усмивка.
— Нямах много време да помисля за такива неща.
Защитните сили на Сабрина се сринаха при вида на тази усмивка. Тя погледна встрани и през пречките на парапета видя един щит, на който бе изобразен Пегас в полет.
— Нека погледнем и втория етаж — каза Керълайн, развълнувана като момченце, което се е сдобило с ключ от сладкарница.
— Оставям всичко на ваше разположение, госпожо ван Кортленд. Чувствайте се като у дома си — той се обърна и се упъти към изхода.
— Къде отиваш? — попита Сабрина.
— Липсвам ли ти вече? — той я погледна през рамо.
Тя стисна ръце до тялото си. Колко лесно се издаваше.
— Надявах се, че ще опънеш платна и ще отплуваш за Китай.
Ийън се изсмя.
— Много е хубаво, когато знаеш, че си обичан.
Сабрина се обърна и срещна настойчивия поглед на леля си.
— Не можеш да очакваш да се държа мило с него и когато сме сами.
Керълайн се усмихна. Звукът от отварянето и затварянето на вратата проехтя в залата.
— Мисля, че се страхуваш да изглеждаш мила.
Сабрина повдигна роклята си и последва Керълайн по мраморното стълбище.
— Какво искаш да кажеш?
