Тя затвори очи. Слънцето топлеше гърба й и усилваше аромата на розите около нея. Това бяха любимите цветя на майка й. Чуваше шумоленето на цветовете от ветреца, уханието им докосваше ноздрите й, навлизаше в душата й и я отнасяше в Роузбрайър — славното място, което някога й бе дом, при спомените, твърде дълго потискани в тъмнината на съзнанието й, твърде болезнени, за да свикне с тях.
Триетажната тухлена постройка величествено се издигаше на един висок хълм на брега на Мисисипи. Сабрина си представи как баща й излизаше сутрин на бялата тераса, която обикаляше целия покрив, и оглежда владението си. Брендън и Денис стояха гордо от двете му страни. Широките бели коридори на първия и на втория етаж в задната част бяха изнесени встрани на големи дорийски колони, огрени от слънцето.
От малкия заден двор, застлан с тухли, се спускаше тухлена пътека, която се виеше по широките тераси на хълма към зъберите над реката. Около нея имаше розови храсти, камелии и азалии, които напояваха въздуха с аромат. Както всеки ден, Сабрина и майка й се разхождаха из градината, за да наберат цветя.
— Грехота е да оставим розите да умрат на храста, Сабрина — каза й веднъж Рейчъл и й се усмихна, като постави в кошницата една розова роза. — Трябва да ги откъснем, докато са все още млади и красиви, и да им позволим да споделят нашия дом. Спомни си за това, когато си имаш собствен дом. Запомни да го кажеш и на дъщеря си.
Образите в съзнанието й избледняха и изпълниха сърцето й с копнежи. Само да можеше да ги види още веднъж — майка си, Брендън, Денис, да можеше да чуе смеха им.
По миглите й натежаха сълзи и се спуснаха по страните й. Понякога наистина не вярваше, че са си отишли завинаги.
Но сега не беше време за самосъжаление, помисли тя и избърса сълзите си. Трябваше да се върне в къщата на Тримейн. Трябваше да се срещне с този звяр и да помоли за помощ. Луси не трябваше да понесе цялата вина за това. Трябва да му обясни, че тя е просто невинен човек, покосен от кръстосания огън помежду им.
— Криеш ли се, Сабрина?
Гласът му я стресна. Как ли е успял да се промъкне незабелязано по чакълената алея, помисли си тя и го погледна. Ийън стоеше на слънцето, облечен в черен панталон и бяла риза. Розовите храсти образуваха сводове около него, розови, жълти и червени цветове се полюшваха на вятъра и се покланяха на горското божество, застанало сред тях.
— Трябва ли винаги да се промъкваш зад гърба ми? — тя стана и излезе от сянката на дъба.
— Страхуваш се да не те заловя ли?
Нещо в гласа и блясъка на очите му й подсказваше, че трябва да бъде нащрек. Винаги ли щяха да тръгват един към друг с извадени мечове? Може би така беше да е по-добре. По този начин няма да се заблуждава, че тя е за него нещо повече от последната му метреса.
Реши да подмине предизвикателството.
— Племенникът ти беше в къщата преди малко. Беше… много разстроен. И мислех, че ти…
— Знам — Ийън погледна розите наоколо. — Бях у Елън, когато той се прибра.
— Тогава знаеш какво се случи.
Той погледна един розов цвят, който се люлееше до крака му, и леко го докосна с опакото на ръката си.
— Взел е първия си урок по женско безчестие. Значи щеше да обвини Луси за всичко.
— Избързваш с преценките си, Тримейн. Гледаш да обесиш човек, преди да си му дал шанс да се защити.
Той нежно помилва розата, ръката му се върна със замах и върховете на пръстите му пернаха цвета.
— И как смяташ да се оправдаеш за всичко, което стори, Сабрина? — пръстите му стиснаха стъблото.
Ръката му се завъртя рязко и откъсна розата от храста, като остави раздърпаната й дръжка. Той бавно затвори пръсти около стъблото и стисна. Острите бодли си впиха в дланта му. Лицето му не трепна.
— С какво ще оправдаеш унищожаването на един човек? Той те обичаше. Щеше да ти даде всичко, което е по силите му.
Сабрина го гледаше, изненадана от силата на чувствата му. Една струйка кръв се стече по ръката към китката му и оцвети маншета на бялата риза.
— Кажи ми какво право имаш да разкъсаш някого на парчета?
— Опитвах се да го разубедя.
Той тръгна към нея и ъгълчето на устните му трепна. Това беше усмивката на хищен звяр, който се готвеше да убие. Сабрина се бореше с инстинктите и желанието да избяга. Вече няма да бяга от него. Той спря на сантиметри от нея, топлината му я изгаряше повече от лъчите на слънцето, които се сипеха върху им.
— Ти наистина си една малка лъжлива мръсница — каза Ийън и погали бузата й с кадифеното цветче на розата.
Думите му се забиха в сърцето й като остриета.
— Тогава защо се ожени за мен, Тримейн? Защо си взе мръсница за съпруга?
— Задоволяваш ме — каза той, отпусна ръката си и погали с розата шията й, проследи линията на ключицата през синята коприна, вдъхна сладкия аромат.
— Ти харесваш леките жени, нали?
— Точно така. С тях човек винаги е наясно. Всичко е проява на инстинкт.
Макар че кипеше от гняв, тя почувства странно трепване дълбоко в корема си, когато цветчето погали върховете на гърдите й. Очите му горяха от жажда — това беше погледът на човек, който не можеше да й устои, въпреки че я презираше. Тя познаваше тази страст, защото изпитваше същото към него.
Това, което ги свързваше, не бяха само клетвите за отмъщение или детските й фантазии. В сърцето й гореше нещо повече. Те бяха създадени един за друг и така бяха изживели предишния живот. Но сега съдбата бе взела погрешен обрат. Този човек искаше само да я нарани. И щеше да успее. Ако му позволи.
— Време е да си вървим. Трябва да си заслужиш прехраната, Сабрина, и да разтвориш прекрасните си крака.
— Защо да губим време? — тя хвана гребените и фибите от косата си и ги хвърли на земята.
— Какво правиш? — попита той, когато хвана ръката му.
— Това, което искаш — притисна устни към пръстите му, после обърна дланта му към себе си и я разтвори. На нея лежеше розата и стъблото й бе оцветено с кръв. Сабрина я взе, розовият цвят бе окъсан и клюмнал от гневните му изблици. Розата умираше също като душата й.
— Доколкото си спомням — каза тя и пусна цветето на земята, — преди време прекъснах една от срещите ти точно на това място.
Ийън се намръщи, когато тя започна да разкопчава ризата му. Докато разкопчаваше копчетата, усещаше допира на топлия плат и леко драскаше кожата му. Не изпусна от очи разтревожения му поглед.
— Каква игра играеш, Сабрина?
Той искаше куртизанка и щеше да я получи. Отсега нататък щеше да се държи с него само така.
— Изглеждаш изнервен — тя измъкна ризата от панталона, приглади топлите гънки и плъзна ръка по хълбока му. Едната му буза потръпна. — Страх те е, че мога да те ухапя?
— Сигурен съм, че ще го направиш.
— Хайде, янки — ръцете й се плъзнаха между ризата и панталона му. — Нима някаква жена от Юга може да те уплаши?
— Ако при Лий работеха повече такива като теб, всички щяхме да си подсвиркваме южняшки песнички.
— Ще приема това за комплимент — дланите й се плъзнаха нагоре по топлата кожа, върховете на пръстите опипаха гладките извивки на ребрата му, широко се разтвориха върху пищните кичури, които покриваха гърдите му, и погалиха изпъкналия мускул отдолу. Плътта му потръпна от допира, стегна се и
