мрази, да обича, да завижда, да се съизмерва — над него няма личност, а само инструкции, той работи на конвейер.
Впрочем други отдели в Министерството на истината са довели работата още по-нататък — романи се пишат от машини, песни се композират механично. Можем да си представим едно недалечно бъдеще, когато Смит ще бъде заменен с компютър за редактиране; тогава технологията за управляване ще работи безотказно, завинаги. Все едно кой — Уинстън Смит или Джон Браун, — хората са взаимозаменяеми автомати. Не е важно вече дори дали вършат работата си добре, въпросът е процесът да не спира. Впрочем съвсем същото се е случило, когато в машинното производство е бил въведен конвейерът: изведнъж вече е било все едно дали си умен или глупав, силен или слаб, опитен или неопитен; единственото изискване се е оказало да спазваш ритъма, наложен от поточната линия; и този ритъм е направил работниците равни. Има горчива ирония в това да наречем конвейерния работник „творец“ на продукта; на практика той е нает от производствената технология. Уинстън е „управник“ в същата степен — въпреки че извършва управленски функции, той де факто обслужва управленската технология, по цял ден завива една гайка в конвейера на властта. В други министерства такива анонимни чиновници като него изтезават, изстрелват ракети по собствената столица, шпионират чрез телекрана и биват шпионирани от колегите си. Никой няма поглед върху цялото, а отделните позиции са строго изолирани една от друга (впрочем тъкмо върху собствената си изолация работят чиновниците). Принципът на конвейера е доведен докрай: човекът е придатък на технологията.
Най-високо стои Партядрото — то контролира дейността на редовите управленци. В книгата на Голдщайн — и това очевидно е възгледът на автора — ядрото се определя като колективен собственик на държавата; то поддържа бедност и хронична война, за да властва над огромното мнозинство. И наистина, в дома си О’Брайън има слуга, хубави питиета и т.н. Но ако следваме модела на Оруел, трябва да се попитаме: в какъв смисъл членовете на тази привилегирована прослойка са субекти на управлението? Те не могат да имат минало, възгледи, индивидуалност, наследствени права, собственост, ако щете, привички, капризи, вкусове — те са също така обезличени, както редовият партиен член. Двумисленето следва да е проникнало още по-дълбоко в тях (можем да си представим едно продължение на романа за самия О’Брайън, който сам се изобличава като враг и сам се наказва). В политическата монойерархия най-свързаният с властта следва да се занимава само с едно — укрепване на властта. В този смисъл въпреки битовите привилегии тук следва да цари най-голяма несвобода, най-жестоки борби, доноси, саморазправи. Сравнете това със сталинския терор — колкото по-високо стоиш в йерархията, толкова по-несигурно е положението ти, толкова по-тежки са наказанията, дръзнеш ли да следваш някакъв комунистически и човешки морал. В Океания няма друга привилегия освен една: обслужването на политическата машина. Защото тъкмо по пътя на привилегиите се разлага подобно общество — постепенно около битовите придобивки се изгражда модел на живот, някакъв личностен облик, самотъждественост, макар цинична, зараждат се неофициални ценности.
Връх тази йерархия не може да има — Големия брат, който гледа отвсякъде, дори от стената в тоалетната, е фикция, образ на властта. Той дори не е икона, няма място — изобразява го фотография или екран. Властта е равномерно пулверизирана из цялото социално пространство. С това още веднъж е осъществено равенството в безличието: ако някъде имаше столица, знаме, светини, или поне тяло на Големия брат, то властта все пак би се съобразявала със собствения си център; технологията на масовите комуникации е направила възможно властта да стане напълно анонимна и оттук — безгранична. Забележете пълното отсъствие на символа в Океания; символите биха закрепили обществото, биха му дали трайност. Дори „победата“ не е дата, няма паметно място, където е била спечелена. 1984 е число в безкрайна редица; самият Голям брат не е име, а нарицателно. Символът отправя към вечността на ценностите, името сочи някаква обективна реалност, а в Океания тя просто е изличена; цялото съществуване е сведено до ситуацията на власт тук и сега, при това — власт на все едно кой над все едно кого.
Принципът на отчуждената тотална власт се вижда най-добре в изкуствения език на Океания, в „новговора“. Ако езикът е форма на мисълта, а мисълта — потенциално действие, то промяна във формата следва да доведе до промяна в мисленето и оттук — в поведението на индивида. В това още няма нищо ново — всяко общество се самоподдържа, като моделира езика — забраняват се някои думи, налагат се стилови йерархии и т.н. В тоталитарното общество върху езика работят институции от отчуждени, анонимни служители. Сайм, макар фанатичен ангсоцист, мисли твърде ясно и говори твърде разбираемо (т.е. трае, има някаква човешка самотъждественост), затова бива „изпарен“: мястото му на конвейера за производство на език без проблеми ще заеме друг. Готовият езиков продукт се връща при всеки един от работниците на конвейера, за да бъде говорен, да овладее мислите и действията му. Човекът е изковал собствените си вериги.
От една страна, новговорът прилича на компютърен език: основните му принципи са икономия, яснота, краткост, опростяване. Езикът е машина за смисъл, абсолютно независима от усилието на конкретния човек. Ако предварително е регламентирано какво и как се казва без най-малката възможност за отклонение (според романа това следва да стане към 2050 г.), то човешкото общуване следва да протича автоматически без всякакви индивидуални вариации, общуването се обезсмисля.
Но в newspeak съществува и друг, противоположен мотив и той следва от принципа на „двумисленето“. Всеки израз може да се употреби и в обратния смисъл; нещо повече, идеологически понятия са конструирани чрез съзнателно противоречие (от типа на черно-бяло). Езикът не бива да трансцедира ситуацията на употребата си, той е ситуация. Единственият му смисъл е да осъществява актове на власт, след което отново да се разтваря в собственото си правило. Идеологическите изказвания също са по своему еднозначни — те еднозначно изискват подчинение в ситуацията. Но с това е подкопан основният принцип на езика: да бъде отвъд ставащото настояще, да бъде памет на мига — този език не оставя следи, той е антиезик; съществува, за да не съществува истински език. Защото какво по-опасно от езика в една система, основана върху хроничното разрушаване на човешката цялост! На практика единствената книга, написана на новговор, следва да е самото правило, произвеждано от конвейера, речникът.
Но ако общуването е машина, ако е все-едно-кой говори все-едно-на-кого, то този език сам трябва да произвежда своите „разговарящи“. И понеже основният му смисъл е да осъществява актове на власт в ситуация, този език непрестанно трябва да произвежда фантома на врага и да го унищожава. Не, Сайм не е прав, новговорът никога няма да победи напълно — той непрестанно ще е в процес на унищожаване на някакъв старговор, т.е. да се поляризира вътрешно на „правилен“ и „неправилен“, да се самоунищожава, да обеднява.
Най-сполучливата находка на Оруел си остава принципът на „контрол над действителността“. Ето какво гласи той: „който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото“.
С проблема за фалшифицирането на историята1 Оруел се сблъсква още като доброволец в Испанската гражданска война. „Страшното е, че даден вожд или управляваща клика могат да овладеят не само бъдещето, но и миналото“ — пише той в „Поглед назад към Испанската война“. — Ако Вождът каже за едно събитие, че никога не се е случвало, значи то вече никога не се е случвало. Ако каже, че две и две правят пет — значи вече правят. Тази перспектива ме плаши повече, отколкото бомбите. Франкистите твърдят, че в страната има редовна руска армия от един милион души. Каква история ще се напише, ако те победят? Сталинистите заличават Троцки и много други стари болшевики от историята на революцията. Немците категорично отричат съществуването на пещи за хора в Полша. „Самото понятие за обективна истина като че ли изчезва от света“ — а понякога съвсем откровено се изхвърля, когато истината се обявява за „расова“, „класова“, „идеологическа“ и пр…
След войната, в „Бележки за национализма“, Оруел пак подхваща тази тема. Под „национализъм“ трябва да разбираме партизанщина, безскрупулно защищаване на интересите на собствения клан отвъд добро и зло. Разбира се, най-откровени „националисти“ са фашистите, но за съжаление те далеч не са единствените през XX век. Отцепилата се от родово-човешкото нация, класа, секта или просто банда отказва да приеме останалите двукраки същества за хора — те са „врагове“, „тор“, каквото искате. Въпросът не е в това, че „националистът“ е готов да ги избие — това е правено с успех и преди; въпросът е, че той унищожава самото общо пространство, отказва да живее в един и същ свят с тях. Разкъсана е самата идея за обща действителност, да не говорим за ценности, за морал. „Който не е с нас, е против нас“ може да се преведе и така: „който не е с нас, не съществува“ — врагът е дразнение на мига, което бързам да отстраня; при това аз съм готов да манипулирам спомена си по начин, който ми изнася — да се манипулирам и да забравя за
