това (двумислене в действие).
Промислете това в цялата му чудовищност. Новата тоталитарна власт на „националистите“ не борави вече само със закони, с армия или полиция; тя присвоява самото общо пространство, в което сме поместени. С това всички мои действия са предварително обречени — те съвсем съзнателно и цинично ще бъдат премоделирани в удобна форма утре, посредством конвейера на отчуждената власт аз ще бъда преизмислен, всички мои следи — заличени. Какво е паметта без знаците? Нищо повече от случайни проблясъци, смътни съмнения, неволни спомени в стил Пруст. Когато цялото многообразие от знаци бъде присвоено от властта, аз се озовавам абсолютно сам, разкъсан на ситуации, абсолютно неспособен да докажа дори на себе си, че съществувам. Сега цялост, реалност, минало може да ми вмени само властта, но тя е политическа, т.е. непрекъснато решава ситуационни цели — затова, наместо да ме формира веднъж завинаги, тя безспирно ме меси, премоделира. Старите тирании са записвали историческите си победи, превръщали са ги в светини — но със самия този акт те вече са се обричали. Защото, макар победени, противниците им получавали реалност; самият принцип на истината като общо пространство подкопава тиранията — той позволява да съществува и друга позиция. Изпълнен с очевидността, че действията му остават, че добива реалност действайки, човек отново и отново ще дръзва да бъде свободен, да се противопоставя. Обратно, човекът в тоталитарното общество, лишен от обективно минало, сведен до нереална точка от физиологични усещания, няма абсолютно никакъв мотив за противопоставяне. Каквото и да прави, централизираният конвейер на паметта ще го преработи.
Сега по-добре разбираме „как е възможно“ — защо евреите дисциплинирано чакат на опашка пред товарните вагони, защо старите болшевики повтарят, че другарят Сталин не знае, защо шепа млади хунвейбини могат да тероризират милиони, защо Пол Пот успява да осъществи идеята на дисертацията си, защитена в Сорбоната. Разпаднала се е самата действителност; отчуждаването на знака от сетивото превръща света в халюцинация (забележете колко често Оруел говори за „хипнотично“ действие на властта). Нещата едновременно са и не са, бялото е и черно. Лишен от абсолютно всяка опора — минало, език, бит, традиция, — човекът възприема като реално само едно: подадените команди. Те са последното човешко нещо сред хаоса, тези уверени, еднозначни, овластени думи. Тук има някакъв смисъл, не може те да нямат нещо предвид — повтаря лишеният от реалност човек, докато съблича дрехите си и прекрачва със смътна надежда в душегубката…
Но в своята изчистеност политическата теорема на Оруел крие още един въпрос: какъв е статутът на самата управляваща прослойка, която манипулира реалността? Ако там горе цинично използват новговора, за да владеят масите, а помежду си общуват нормално, сиреч придържат се към неща, като истина, минало, самотъждественост (поне — за да управляват по-добре), то с цивилизацията все още не е свършено.2 Възниква обаче въпросът как точно се поставя границата между единия и другия тип хора; как така до 16 години ще бъдеш набор от ситуации, а след това, издържайки изпита за член на партията, ще станеш субект? Единственото решение отново е, че технологията за контрол на реалността противостои на всички в обществото, включително на ядрото, че никой вече не може да я спре. Само така антиутопичният свят ще бъде вечен.
Уинстън, служител в Архивния отдел, се занимава с редактиране на станали неудобни от политическа гледна точка (т.е. за настоящия момент) статии в стари броеве на „Таймс“. В четвърта глава ни е показано как той прави това: някакви личности са станали „неличности“, трябва да се унищожи статията за тях от един миналогодишен брой и да се запълни мястото с нещо друго. Впрочем защо изобщо трябва да се запълва? Защо старите вестници просто не се изгарят (както например правят с книгите в „451 по Фаренхайт“ на Бредбъри)? Ето защо: миналото не бива да отсъства, тогава индивидът може да копнее по него, да го възстановява самостоятелно; картотеката на миналото е винаги пълна догоре — но само с необходимото на властта днес.
И тъй на мястото на „изпарените“ Уинстън измисля (!) войника Огилви с абсурдно примерна биография, умрял геройски във войната с Евразия. Колкото по-нелепо, толкова по-малко допълнителни корекции ще се наложат. Всички вестници се изземват от архивите и се пренапечатват, така че истинските хора изчезват, сякаш никога не ги е имало, а измисленият Огилви става толкова реален, колкото Карл Велики или Юлий Цезар.
Но почакайте, за какъв Цезар можем да говорим изобщо? Наистина историята винаги се е пишела от победителите; но в тоталитарна Океания има нещо повече, историята се „актуализира“ непрекъснато. Не бива да има стабилна реалност; съществуването на някакви определени, независими от властта факти вече е условие за възникване на определени, независими от властта мисли и оттук — действия. Революцията е перманентна („революция“ — пак термин, изпълнен с двумислене; има я, за да я няма), властта непрекъснато се взема, миг след миг. В Океания побеждават непрекъснато, всяка ситуация е победа над предишната — затова и почти единствената мярка за всичко е „Победа“. При това побеждава все едно кой — побеждава самодсъстващият принцип на тоталната власт. Но ако историята се пренаписва непрекъснато, то тя става чиста условност, политическо средство; историята вече не е там, независима от нас, тя е проекция на собственото ни съзнание, халюцинация. Утре Евразия ще стане съюзник и измисленият Огилви ще трябва да бъде преизмислен. А Цезар — той вероятно толкова хиляди пъти е актуализиран, че едва ли изобщо можем да установим какво е било в началото. Самата цинична мисъл, че фактът може да е измислен користно, че е позволено политическо отношение към истината, вече подкопава реалността на света. Защото свят без минало не може да има нито бъдеще, нито дори настояще. Не случайно съзаклятниците (какво, впрочем, абсурдно, нереално съзаклятие!) пият за миналото.
Пред тоталната власт няма абсолютно никакви граници — тя може не само да експроприира физическия свят, да моделира човешките отношения; за нея не е свещено дори миналото. С това властта изпада в абсолютен политически солипсизъм — подобно на Фихтевия Аз тя създава света от себе си и без оглед на друго, освен на себе си. Нещо повече, самото създадено не трае, в следващия миг пак тя го отменя, за да създаде друго, съобразено с новата ситуация. Властта е абсолютно свободна и неочаквано, тъкмо поради това, тя се оказва абсолютно несвободна — вече не може да прави нищо друго, освен да се самоизмисля; единственият модус на нейното съществуване е самоутвърждаването. Виждаме го в Архивния отдел: безсмислено и непрестанно подменяне на факти, цифри, фотографии, стихове — (това е лавинообразен процес, защото с хода на времето фактите стават повече). Във всяка секунда властта трябва да се самопосочва и самообосновава: аз съм права, аз съм власт, аз съм. Пред нея няма друга реалност, на която да се опре и чрез която да съществува (още за Платон е било ясно, че едното е възможно само благодарение на съществуването на другото). Тя се е самозаробила в мига, в който се е поставила отвъд реалността.
Но има и още един механизъм за производство на реалност: и тук, както в случая с езика, това е създаването на врагове. Врагът е единственото друго на властта, чието съществуване тя (временно!) признава като обективно и независимо, като нещо извън себе си. Принципът на тоталното настояще, т.е. превръщането на всичко в средство на политическата ситуация и прекрачването на ценности, истина, минало, вече автоматически иска появата на врага. Разбира се, вярно е, че поддържането на такава фигура има практически смисъл, служи за отдушник на агресията у потиснатите, мотивира бедността, всява страх и т.н. Но социалният пейзаж на романа внушава и друго: единственото реално съществуващо нещо е дръзналият да се изправи срещу властта — бил той Голдщайн, Евразийският или Изтазийският войник, еретикът Смит. Единственото реално събитие е победата на анонимната технология (в романа я наричат партията, но тук не става дума за хора!) над него. Чувството по принцип е насочено навън от човека, към нещо обективно съществуващо — единственото чувство в света на ангсоц е омразата; само тя създава реалност, омраза към все едно кого.
Но тук трябва да направим заедно с Оруел и последната крачка. На практика властта сама създава дори врага: перманентната война се поддържа съвсем съзнателно. О’Брайън фактически вербува Джулия и Уинстън за еретици. Извън властта ли е тогава врагът или не? Можем да го кажем така: властта, възцарила се като тотално настояще, може да се снабдява с реалност само в акта на самоунищожението си; тя трябва перманентно да „изяжда децата си“.
Неведнъж „1984“ е била тълкувана и като атака срещу католицизма. Наистина християнската религия прави първия опит за тотално преобразяване на човека. Не можеш да бъдеш праведен от самото начало, трябва да съгрешиш и да се покаеш; в известен смисъл твоят грях, т.е. бунт срещу Бога, е предвиден в божия промисъл; чрез него ти добиваш човешката си реалност, за да можеш после свободно да се върнеш в
