лоното божие. Властта, тъй да се каже, те изкушава, за да има над какво да възтържествува. Защото една безгранична и окончателно установена власт, божия или политическа, не би била власт над нищо, би обезсмислила себе си.
Но християнското грехопадение е вътре в индивида, прави го истеричен в собствената му победа над себе си. Съвсем друго е онова, което става през нашия век. Тоталитарната власт е анонимна, за разлика от свръх-идентичната персона на Бога тя е низ от ситуации. Затова тук врагът може да се постулира единствено извън обществото, не в морална драма, а в акт на политическа конфронтация. Някой трябва непрекъснато да бъде мразен, разкриван, побеждаван — евреите, кулаците, интелигенцията, все едно кой. Без враг тоталната власт, лишена от традиционните основания на наследственост, собственост, знание, религиозни правила, закони, избори и пр., губи реалност, светът се разпада на кванти. Каква ирония: своята идентичност тоталитарната власт трябва да търси във фигурата на врага! Впрочем тъкмо затова и първото следствие от връщането към човешките ценности в процеса на десталинизация след 1956 г. беше политиката на мирно съвместно съществуване; в момента, когато обществото почна да възстановява своето трансцедиращо го друго — ценности, минало, морал, — то вече нямаше нужда да си набавя реалност чрез произвеждане на врагове.
Не е трудно днес да критикуваме конструкцията на Оруел. Всичко ни се вижда някак прекалено изчистено — как така изведнъж ще се установи по цялото земно кълбо тоталитарна диктатура? От друга страна — можем ли да бъдем сигурни какви последствия би имала една ядрена война или, по-вероятно — една екологическа катастрофа? Днес разложението на диктатурата в Океания чрез постепенно „ояждане“ на управляващата върхушка (появата на привилегии, „връзки“, затворени елитарни общества, наследствени права и т.н.) ни изглежда по-вероятно, отколкото очакваният от Уинстън бунт на пролите. Но можем ли да предвидим развитието и техническите средства за контрол над мисленето и поведението?
През 1959 г. от висотата на историческата дистанция (най-вече — новия курс в СССР), Хъксли критикува модела, построен в „1984“: подобна власт би била дълбоко неефективна. „Контрол, упражняван чрез наказване на нежеланото, е далеч по-неефикасен, от контрол чрез поощряване на желаното — пише той. — Наказанието временно спира нежеланото поведение, но не може да предотврати нуждата на жертвата да се връща към него отново и отново. Самите психо-физически «отпадъчни продукти» от наказанието понякога са също така нежелателни, колкото и поведението, за което индивидът бива наказван. Психотерапията отстранява именно вредните антисоциални последици от минали наказания.“ Хъксли смята, че в собствената си антиутопия „Прекрасният нов свят“ (1931 г.) се е оказал в последна сметка по-прозорлив: няма нужда от Полиция на мисълта, от следене, от мъчения. Човекът може по-добре да бъде дресиран със захарче, отколкото с камшик. Маркузе ще подхване тази тема в „Едномерния човек“. Съвременното консумативно общество е съединило властта с потребностите, насладата с експлоатацията, истината с ефективността. Това е общество, в което вече практически няма опозиция: то се разраства, движено от ирационални сили, изтощава ресурсите, руши екологията, дехуманизира човека и вече никой не може да го спре. Едномерният щастлив идиот е лишен вече дори от възможността да осъзнае съществуването на власт, господство, ирационалност. Ако в Океания безгранично трябва да нараства властта, то в едномерния свят, лишен по същия начин от трансцедиращо друго, безгранично ще нараства консумацията.
Още по-ясна става противопостановката в сравнение с „Ние“ на Евгений Замятин, издаден през 1924 г. Оруел възприема общата структура, Благодетеля става Големия брат, любовта индивидуализира и сама по себе си е бунт, финалът е предателство. Но той променя основополагащата аксиома: за разлика от щастливия Д-503, който разглежда нещастието като повреда и болест, Уинстън Смит е онтологически нещастен; той живее в отчаяние, нищета, отчуждение. С това светът на „1984“ е много по-близък до „Чевенгур“ или „Изкопа“ на Платонов, които Оруел, разбира се, не е могъл да познава — човекът непрестанно тъгува по изгубената реалност.
Поне в едно обществото на перманентния терор е по-добро от обществото на безмозъчното щастие: в него още го има страдащия, прогонен от света човек. Именно на него, „малцинството от един човек“, залага Оруел; когато конвейерът на щастието от „Прекрасния нов свят“ заработи без засечки, с надеждата е свършено. Героят на „1984“, сломен, отчаян, победен, продължава да тъгува по ценностите, по обща реалност с другите хора; той не може да бъде такъв, какъвто го моделира редът на Океания, прави абсурдните скокове към другия човек, влюбва се в Джулия, доверява се на О’Брайън, противно на всякакъв здрав смисъл. Самата дефиниция на човека при Оруел носи повече надежда, отколкото при Замятин и Хъксли. Уинстън предава Джулия, но с това светът му рухва, той вече има минало, случило се е нещо необратимо — и това по един парадоксален начин укрепва вярата ни в човека. Той се е оказал „смъртен“, предателството го е убило; след станалото Той не може просто да продължи да живее като Д-503. В това е и хуманистичният патос на повлияната от духа на екзистенциализма Оруелова „философия на отчаянието“. Не е изключено човекът да бъде изличен от лицето на земята — но човешкото в него не може да бъде подвластно.
През 1948 г.,3 когато пише романа, Оруел вече е болен от туберкулозата, която две години по-късно ще отнеме живота му.
Сложният му жизнен път — от напускането на имперската колониална полиция в Индия, през полугладното съществуване на ляв интелектуалец, участието в Гражданската война в Испания на страната на антифашистките сили, до големия литературен успех с „Фермата“ през 1945 г. — завършва в несигурност и разочарование. Започва Студената война. Наместо да се върне към ценностите след общата победа над фашизма, човечеството пак се е конфронтирало; родил се е нов, по-чудовищен тоталитаризъм, който има нужда от врагове. Перспективата за хуманен социализъм изглежда по-далеч от всякога: политиката тържествува над морала, идеологията над истината, ситуацията над човешката цялост. Дори науката не е донесла щастие на човечеството — казват, че в последните си години Оруел натрапчиво се боял от атомна война, поради което живеел със сина си извън Лондон.
Забележете, колко чужд е светът за човека в „1984“ — в него всичко се руши, отблъсква, боли. Дори от тялото си е прогонен героят — трябва да потиска сексуалните си пориви, да поглъща отвратителна храна, да прави гимнастика под командата на телекрана. Тялото боледува; духът е прогонен от материята и не може да влезе в съгласие с нея. Топлотата, ласката, леглото, красотата — те се оказват първата крачка към бунта срещу социалния ред; в тях отчуждението на човека от света е превъзмогнато, а политическият конвейер, наречен ангсоц — спрян. Но това помиряване на духа с материята има и по-дълбоки измерения, то е и във възстановяването на истината, опита, миналото, реалността. Става дума за преодоляването на тоталната Политичност, превърнала света на тоталитаризма в кошмарна халюцинация.
С това ролята на писателя изведнъж се е оказала парадоксална: той изпълнява своята политическа роля, противопоставяйки се на политизирането. „Когато се ангажира в политиката — пише Оруел в «Писателите и Левиатана» през същата 1948 г., — той може да прави това като гражданин, но не като писател. Едната му половина, която в известен смисъл е той целият, може да действа решително, дори насилнически, ако се налага, както прави това всеки друг човек. Но произведенията му, доколкото те имат някаква стойност, ще си останат създадени от по-здравата половина, която остава настрана, записва нещата, които се извършват, и приема тяхната необходимост, но отказва да бъде измамена относно истинската им природа.“
Ако се замислите, тук е описано едно почти шизофренично разцепване на личността; нещо повече — Оруел изисква това разцепване на „морален“ и „политически“ човек. Самата идея за равенство на човешките същества (с която той никога няма да се раздели) го предполага — не може едни да действат, други да „записват“, всеки трябва да носи в себе си цялото, включително — политическия елемент. Категорическият императив след Аушвиц и ГУЛАГ, ако вярваме на Оруел, не е в отхвърлянето на политическото, а в поставянето му върху здравата основа на общите човешки ценности. Ние трябва да се конфронтираме, да отстояваме интереси, да се борим за по-добро общество; но ние сме длъжни да правим това вътре в една и съща реалност, стъпили поне върху едно — общото пространство на истината. В романа си Оруел ни показва, че истината съвсем не е природна даденост и лесно може да се разруши от една политическа машина. Но с това човекът издърпва изпод краката си земята, на която е стъпил, и се озовава в Океания, т.е. в нищото.
Мрачната визия на Оруел излиза, след като фашизмът е победен. Ако пресметнем тригодишните планове, ще открием, че ангсоц е бил установен около 1956-а — годината на XX конгрес. Самата 1984-а
