Ивайло Дичев
„1984“ през 1989
С нищо не е злоупотребявано през двайсети век повече, отколкото с понятието „социализъм“. Употребяват го едновременно за страни като Швеция и Албания, за политиката на лейбъристи и маоисти; наред с Брехт и Маяковски за социализъм се борят Берия, Рашидов, Пол Пот. Дори нацистите наричат себе си „национал-социалистическа работническа партия“, експроприират „плутокрацията“, поставят икономиката под контрола на държавата, грижат се за „обикновения“ човек. Социализъм наричат своите визии на съвършеното общество утопистите; „английски социализъм“ (ангсоц) се е възцарил в чудовищната антиутопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?
Ако „социализъм“ означава равенство пред общия интерес, тук още няма нищо ново. Хилядолетия наред моралният закон е искал тъкмо това: аз да действам от името на всички, в своето еднолично действие да бъда родово същество. С това моралният закон вече прави хората равни; ако всяка моя постъпка е извършвана така, сякаш може да бъде всеобщ закон (категорическият императив на Кант), то аз вече постулирам нещо общо във всички човешки същества, нещо, в което те са равни, и то е тяхната най-важна черта — свободната морална воля. Какво ново носи идеята за социализъм? Моралното действие изисква усилие, в него равенството пред общия интерес винаги е проблематично, по-скоро идеал, отколкото реалност. Нарасналата подвижност на обществените структури изисква общият интерес да бъде гарантиран посредством някакви обективни, независими от човека регулатори — закони, политически форми, икономически отношения. Не може да се разчита вече само на добрия стар морал в големия анонимен град, където човекът е отвързан от традиции, общност, оценяващ поглед и всяко взаимоотношение е посредствано от безстрастния съизмерител на труда, парите. Историческото развитие е поставило дилемата: или индивидуалният интерес да хипертрофира дотам, че обществото да се разпадне като цяло, или общият интерес да изкристализира в някаква форма, която да удържи родовата човешка природа, въпреки разкъсаните връзки.
Но тук започва и цялата трудност. Защото, ако пред морала хората са равни, то пред формата на равенството, социализма, те са не само равни, но и свободни от отговорност — т.е. става възможно никой вече да не полага усилие за равенството. Веднъж измислена и установена, обществената форма ще реши всички проблеми. Става възможно тя да се мисли като машина — пускаме копчето и равенството се произвежда с гаранция до безкрайност. Така средството неочаквано става цел; отделен от хората и опредметен, общият им интерес противостои на всички.
Самата идея за равенството се основава върху изначалното признаване на ценността на всяко човешко същество: хората искат да са равни, за да осъществи себе си всеки отделен индивид. В името на тази ценност социализмът установява определени технологии на управление: експроприация на собствеността в една или друга степен, грижи за социално слабите, ограничаване на разликите, равни шансове за всички и т.н. Сега направете още една крачка. Технологията за социално управление се отскубва от контрола на човека и породилата я ценностна система. Технологията почва да самодейства. Просто в мига, когато някой има, знае, прави, мисли повече от останалите, окръжаващото мнозинство го „експроприира“. Защо? Просто така работи машината за равенство. На нея вече никой не може да се противопостави, защото тя е отчуждената, склерозирала воля на мнозинството, която във всеки нов случай без трудност удържа победа над отделния човек. Изходното положение, ценността на всяко отделно човешко същество е безвъзвратно потъпкана в процеса на изграждането на средството, технологията на управление. Сега всички са не равно ценни, а равно лишени от ценност. Човекът се е оказал безпомощен пред собственото си творение. Но момент, наистина ли всички са равни? Не става ли възможно едно малцинство да използва самодвижещата се машина на равенството за саморазправа с противници, за концентриране на все повече власт? Кръгът се затваря: по пътя към гарантираното равенство човекът е станал още по-неравен, изплъзналата се от контрола му технология е разрушила собствените си първооснования.
Тъкмо това е рубежът, който през целия си живот ще защищава Джордж Оруел (псевдоним на Ерик Блеър, 1903–1950 г.). От едната му страна — един хуманен социализъм, който израства естествено върху основните човешки ценности и никога не скъсва с тях, от друга — отчужденият, тоталитарен социализъм, който жертва реалния човек заради някакво утопическо утре и в края на краищата се превръща в средство за власт на едни хора върху други. Нещо повече, Оруел смята, че развенчаването на тоталитарния социализъм е въпрос на живот и смърт за самата социалистическа идея, която той изповядва през целия си живот. Старият капитализъм, изграден върху индивидуалната инициатива, не може да се справи с безумието на новия свят — той дори не е способен да спре Хитлер. „Изборът е между едно колективно общество, каквото Хитлер иска да построи, и друго колективно общество, което ще възникне, ако той бъде победен“ — така мисли Оруел през войната. Защото „да се откажеш от социализма само защото много социалисти са долнопробни хора, е толкова нелепо, колкото да се откажеш да пътуваш с влак, защото не ти харесва лицето на кондуктора“ (1937). Главното е да не се позволява целта да се откъсне от средствата, утопическото бъдеще — от настоящето, технологията — от човека. Стане ли това, ние вече сме в света на „1984“, защото той не се намира на разстояние от нас във времето — от него ни делят само живите човешки ценности.
Как е възможно? — пита се още човечеството, изправено пред разкритията за фашизма през 1949, когато излиза романът на Оруел. Как е възможно? — ще се пита то няколко години по-късно, след XX конгрес. Този въпрос пронизва романа от начало до край. И понеже сам авторът решава да напусне историята и да прекрачи в едно въображаемо бъдеще, за да го моделира лабораторно, нека и ние оставим повърхностното „разпознаване“ и поразсъждаваме върху теоремата на Оруел: как е възможно всички завинаги да бъдат подчинени?
Обществото на Океания мисли себе си като ново, наложено чрез революция, т.е. като отрицание на друго общество, онова, в което е имало капиталисти с цилиндри. Така то изведнъж се оказва без бъдеще — самото то е бъдещето, застинало във вечността. Ето какво сломява човека: утопията е вече въплътена, няма какво да се чака по-нататък. Равенството е установено. Няма частна собственост, няма расов или наследствен признак в структурирането на обществото — членовете на партията се приемат с изпит на 16- годишна възраст (т.е. — крайно демократично!). Парите нямат особена роля. Фактически основният принцип на това общество може да се изрази така: все едно кой — все едно кой работи, все едно кой управлява — цялото продължава да функционира, абсолютно независимо от хората. Машината за равенство нивелира индивидите въпреки тяхното желание; вече никой не помни в името на какви ценности е била установена тя, държавата е заради самата държава, властта — заради самата власт, насилието — заради самото насилие.
На едно друго равнище обаче машината изисква да бъде обслужвана. С това се създава основа за ново, далеч по-голямо неравенство, изградено върху един-единствен признак: политическия, т.е. участието на индивида в упражняването на властта: Оттук по чисто логически път стигаме до трите възможни касти — пролетариите, членовете на периферията и членовете на Партядрото. Първите нямат власт, вторите упражняват властта, третите контролират упражняването на властта. Пролите стоят най-ниско, защото самото материално производство изобщо не интересува Океания — целта тук не е задоволяването на потребности, а самата власт. Затова всички извън политическата сфера са неинтересни за режима, техният живот е сведен до животинското. На тези хора им е отнет езикът, затова и те не могат да удържат някаква човешка идентичност, те буквално не помнят — забележете сцената в кръчмата, когато старецът опитва да разкаже какво е било преди революцията; нахлуват хаотични детайли, но цялостна картина не е възможна.
Езикът е изцяло притежание на онези, които имат управленски функции — членовете на партията. Впрочем „партия“ тук очевидно е термин от „новговора“ — т.е. диалектико-идеологическа безсмислица; за каква партия (думата идва от латинското „деля“) можем да говорим, ако други партии няма, не може да има и никога не е имало? Ако наместо да обединява политическата активност на членовете си, тя е само средство за техния денонощен контрол? Представете си този абсурд: героят на романа е член на управляващата партия в Океания! Има ли нещо в тази страна, което да зависи от него? Само едно: да изпълнява всеотдайно работата си по фалшификация на миналото. И Смит (това име на английски звучи като „Петров“), средният човек, нито пролетарий, нито член на ядрото, обича работата си — какво друго му остава, след като всичко му е отнето? Единственото му човешко самоосъществяване е изпълняването на анонимните команди, пристигащи по пневматичната поща. Той дори няма персонализиран началник, та да
