Колин Декстър
Мръсницата е мъртва
Глава първа
Мисълта е в абсолютна зависимост от стомаха, но въпреки това хората с отлични стомаси не са най- добрите мислители.
През целия ден във вторник периодично му се повръщаше. В сряда направо започна да повръща начесто. В четвъртък често му се повдигаше, но в действителност стигаше до повръщане само от време на време. Рано сутринта в петък — обезводнен, вял и безкрайно изтощен, той едва-едва намери сили да се добере до телефона и се опита да се извини на шефовете си от полицейското управление в Кидлингтън за почти сигурното си неявяване на работа в този късен ноемврийски ден.
Когато в събота сутринта се събуди, с радост установи, че се чувства значително по-добре и действително, седнал в кухнята на ергенския си апартамент в северната част на Оксфорд, облечен в пижама на раета, ярки и натрапливи почти колкото тези на шезлонгите в „Лидо“, той дори започна да разсъждава дали стомахът му е в състояние да се справи с една бисквита, когато телефонът иззвъня.
— Тук Морс — обади се той.
— Добро утро, сър! (приятен глас). — Ако може да изчакате за момент — началникът на полицейското управление би искал да говори с вас.
Морс зачака. Нямаше кой знае какъв избор, нали така? Никакъв избор нямаше всъщност, затова той се зае да разглежда заглавията във вестника, който пощальонът току-що пусна през отвора за пощата в тясното антренце — късно естествено, както всяка събота.
— Свързвам ви с господин началника — обади се същият приятен глас — един момент, моля!
Морс не каза нищо, но почти бе готов да отправи молба към Бога (голямо събитие за евангелистки атеист като него) Стрейндж да побърза към телефона и да съобщи, каквото има да съобщава… На челото му започнаха да избиват капки пот и с лявата си ръка той затърси в джоба на пижамата носна кърпа.
— А-a! Морс? Ало? Моите съболезнования, че си излязъл малко от строя, момче! Но не си единственият, да знаеш! Шуреят и той — чакай да си спомня кога беше?
— Преди една-две седмици като че ли. Не! Лъжа те — май преди три. Но то е все едно дали са две или три, нали така?
Потта пак бе избила на още по-големи капки по челото на Морс и той я избърса още веднъж, докато в отговор издаваше по задължение някакви одобрителни възклицания.
— Надявам се, че не съм те извадил от леглото?
— Не, не, сър.
— Добре! Добре! Аз просто реших да звънна да разменим една-две думи. Слушай… виж сега, Морс! (Очевидно Стрейндж бе стигнал до някакво решение).
— Днес няма нужда да идваш! Изобщо няма никаква нужда! Освен естествено, ако внезапно не се почувстваш много по-добре. Ние тук ще се справим някакси. То гробищата са пълни все с незаменими люде… Нали?
— Благодаря, сър. Много любезно от ваша страна, че се обадихте. Много съм трогнат… но аз по принцип тази събота и неделя не съм дежурен…
— Така ли? А! Ами много добре тогава! Това е… много добре, нали? Тъкмо ще полежиш малко.
— Сигурно, сър — отвърна Морс изтощено.
— Обаче казваш, си на крак, така ли?
— Да, сър!
— Виж какво, по-добре направо си легни, Морс! Така хубаво ще си починеш… в съботата и неделята, искам да кажа… нали? То на човек, като не е разположен, точно това му трябва — почивка в леглото, нищо друго. Той и онзи шарлатанин, докторът, това казал на шурея… чакай, кога беше…?
По-късно Морс помнеше, че бе приключил културно телефонния разговор — с изразена съответна загриженост за здравето на шурея на Стрейндж; помнеше също, че за трети път бе прокарал ръка по челото си — сега вече много мокро и ледено студено — и после бе поел един-два пъти дъх с все сила…, след което бе хукнал към банята…
Мисис Грийн, жената, която идваше да чисти вторник и събота сутрин, бе тази, която набра номера на „Бърза помощ“ и извика линейка. Тя бе намерила своя работодател седнал и облегнат на стената в антрето — в съзнание, видимо трезв и в относително приличен вид, като се изключат тъмнокафявите петна отпред по оная шарена пижама — петна, които на цвят и вид съвсем точно напомняха на утайката в машинка за кафе. А тя знаеше много добре какво означават те, защото онзи нетактичен, жесток доктор й бе дал да разбере (пет години бяха минали вече от този случай), че ако е бил повикан веднага, мистър Грийн може би все още щеше да е…
— Да, точно така, — чу се тя да казва, учудващо властно взела нещата в свои ръце, — точно от южната страна на колелото при Бенбъри Роуд. Да! Ще ви чакам.
В 10.15 часа същата тази сутрин Морс неохотно, но и без съпротива се съгласи да бъде настанен отзад в линейката, където, обут в домашни пантофи, облечен в чиста пижама и загърнат в бодливо сиво одеало, зае отбранителна позиция, седнал срещу една госпожа на средна възраст в бяла престилка, която очевидно бе приела отказа му да легне на носилката като персонална обида. Същата госпожа сега кисело и мълчаливо тикна едно бяло емайлирано легенче в скута му, когато той повърна отново — обилно и шумно, докато линейката се изкачваше по „Хедли уей“, после зави наляво към комплекса на болницата „Джон Радклиф“, за да спре накрая пред отделението „Спешни случаи, произшествия и злополуки“.
Докато чакаше изпънат (този път на болничната количка), Морс си даде сметка, че за това време можеше да си е отишъл поне пет-шест пъти, без никой да забележи кончината му. Но той по природа бе нетърпелив (особено в хотел, когато чакаше да му поднесат закуската), тъй че вероятно не бе минало чак толкова дълго време, докато облеченият в бяла престилка помощник-лекар го разхождаше, без да бърза, из въпросите на една анкета, която започваше с въпрос за името на най-близкия му роднина (в случая вече несъществуващ) и стигаше до религиозните му предпочитания (също така, уви, вече несъществуващи). И все пак, щом приключиха ритуалите по приемането — щом както се казва, влезе в братството и подписа молбата за членство — Морс се оказа обект на все по-засилващо се внимание. Отнякъде изпълнително се появи една млада медицинска сестра, с лявата си ръка измъкна часовник изпод твърдо колосаното капаче на джоба на престилката си, а с дясната му измери пулса. След което пристегна сковаващите го черни ремъци над лакътя му с ненужна (според Морс) жестокост и записа откритията си относно кръвното му налягане в един разграфен картон (надписан МОРС, Е.) така невъзмутимо сякаш искаше да покаже, че единствено крайно драматични отклонения от нормата биха могли да й дадат повод за тревога. Същата сестра най- сетне реши да обърне внимание на въпроса за температурата и Морс се озова легнал, чувствайки се донякъде като малоумен със стърчащия от устата му термометър, който впоследствие бе изваден, градусите отчетени, показанията очевидно намерени за незадоволителни, термометъра тръснат със сила още три пъти със замах като за бекхенд в мач по тенис на маса и поставен отново, все така дискомфортно, точно под езика му.
— Ще оживея ли? — осмели се да попита той, когато сестрата добави новите резултати към данните в картона.
— Имате температура — отговори неразговорливата девойка.
— Аз, кой знае защо, мислех, че всеки човек има температура — промърмори Морс.
Но в момента сестрата му бе обърнала гръб, за да се занимае със следващия пациент.
В отделението току-що бяха докарали едно младо момче с омазани в кал крака и тяло почти изцяло скрито под огромна фанела за ръгби на черни и червени раета; по диагонал през челото му минаваше ужасяваща рана, която му придаваше вид на циклоп. Но както се стори на Морс, момчето се чувстваше съвсем като у дома си, докато помощник-лекарят (същият) го разпита най-изчерпателно за подробности от живота му, религиозната му принадлежност и роднините му. И когато с неизменна непосредственост то
