Толкова много въпроси.
Но ако в дъното на нещата лежи сексът, защо на първия процес са отпаднали обвиненията в изнасилване? Естествено през 50-те години на XIX век не е съществувало изследване за следи от ДНК; ничий генетичен код не е могъл да бъде разчетен от едно тъй мигновено съприкосновение. Но в онези времена обвинението в изнасилване често е било признавано без много трудности и древната шега на Конфуций за относителната неподвижност на мъжа с паднали около глезените панталони сигурно е звучала толкова изкуствено тогава, колкото и сега. Особено на Джоана Франкс.
Бележката, препращаща към съдебните регистри, бе изненада и би било любопитно, особено за някой социолог, да прочете нещичко за преобладаващото отношение към изнасилването през 1859 година. Във всички случаи то ще да е било няколко степени по-безкомпромисно, отколкото личеше от едно заглавие в днешния брой на „Таймс“: „Юридически прецедент в гражданското право — 35 000 лири обезщетение за жертва на изнасилване.“ Къде ли са онези регистри обаче — ако все още съществуват? Те биха могли (предполагаше Морс) да обяснят вметнатото предупреждение на полковника относно разминаващите се твърдения. Но какви точно? Денистън сигурно е имал нещо предвид, нещо, което поне мъничко го е смущавало. Гърците имат дума за това — parakrousis — леко фалшивата нота в иначе хармоничната мелодия.
Дали „фалшивата“ нота не е изпята от мисис Лоренсън например? Каквото и да е било положението на Джоана, тази Лоренсън (с пълното съгласие на мъжа си, предполага се) се е качила на „Барбара Брей“, за да пътува до Кингс Сатън в компанията на — както се предлага на читателя да повярва — екипаж от впиянчени секс-маниаци. Не е лесно да се повярва. Освен ако, разбира се, собственикът на кея — Лоренсън, не би се зарадвал да се отърве от госпожата си за една нощ… или въобще за всички следващи нощи. Но подобна линия на разсъждения изглежда доста нереалистична, а съществува и друга възможност — много проста и в действителност доста шокираща: че мъжете от екипажа на „Барбара Брей“ не са били чак толкова войнствени къркачи през цялото време! Но не! Всяко едно отделно показание — това е безспорно! — сочи в обратната посока, сочи към факта, че „ризата на честта“ на лодкарите (да цитираме Фитцджералд) е била свлечена, точно както и тази на героя на Конфуций, чак до ръба на ботушите им. Ботуши… обувки…
Каква точно беше историята с тези обувки? Защо се появяват толкова често в разказа? Сигурно е имало и по-интимни вещи от тоалета на Джоана за прибиране, ако лодкарите са търсели улеснения за сексуалните си контакти? Е, има вероятност някой от тях да е бил скрит фетишист на обувки…
Като се скара на себе си за глупостта си, Морс огледа отново последните няколко страници от текста. Малко беше прекалено приповдигнато всичко онова там за старата подобна на часовой кула при шлюза, издигаща се над тъмните води. Но не беше лошо и поне го накара да вземе решение, че щом се оправи, ще отиде дотам с колата да види с очите си. Освен ако вече архитектите и проектантите не са я бутнали.
Както бутнаха дори и църкви.
Такива бяха някои от размислите на Морс след втория прочит. Съвсем естествено бе желанието му да изцеди докрай удоволствието, което предлагаше писанието на полковника. Но трябва още веднъж да се признае, че последният изцяло бе пропуснал да осмисли действителните проблеми, породени от разказа. Обикновено Морс бе сам в категория — и то в категория, оставяща зад себе си всеки съперник по интелект, така че дори и сега мисловните му процеси бяха бистри и неортодоксални. Но за момента той далеч не бе в най-добрата си форма. Прекалено близо стоеше до картината. Някъде близо до цветните ивици отстрани по борда на лодката, откъдето не можеше да види окраската като цяло. Това, от което в действителност имаше нужда, бе да се отдръпне малко назад, да получи малко по-компактен поглед за нещата. „Компактен“ бе една от любимите му думи. Той отново прелисти набързо „Част втора“. Но не схвана кой знае колко повече от общата картина отпреди, макар една-две допълнителни подробности, които му бяха убегнали първия път, да се откроиха веднага и той ги отпрати безразборно на склад в мозъка си.
Като например главното „С“, към което полковникът показваше слабост всеки път, когато желаеше да подчертае безкрайността на човешката мерзост и непогрешимостта на Съда и Съдопроизводството — подобно на главното „Б“, което християнските църкви винаги използват за името на Бога.
После онези пътувания през двата тунела, когато Олдфийлд стоял с Джоана… или, както Морс разтълкува нещата — когато прегърнал в зловещата тъмнина изплашеното момиче и му казал да не се страхува…
И после онези последни объркващи пасажи! Тя отчаяно е държала да слезе от лодката и да се измъкне от пийналите преследвачи — това поне изглеждаше безспорно. Но ако е било вярно, защо така настойчиво е държала винаги да се връща обратно там?
Бивалици-небивалици — това бяха всички тези негови размишления. Но съществуваха поне две неща, които можеше да бъдат проверени. „Никоя не се оказала удобна“ — бе казано в книгата, и всеки историк, боравещ с документи, всеки историк на място лесно би могъл да провери поне това. Какъв транспорт е имало в действителност по времето, когато Джоана е пристигнала в Бенбъри? Той би могъл също сравнително лесно да научи колко е струвало едно пътуване до Лондон с другите видове транспорт. Каква например е била цената на билета за влак до Лондон през 1859 година? Или всъщност каква точно е била цената на железопътния билет между Ливърпул и Лондон, цена, която, както изглежда, е била непосилна за общите финансови възможности на семейство Франкс.
Много любопитно…
Както и, като се замисли човек, са любопитни онези кавички в текста — точните думи, предполага се, извадени и цитирани направо и следователно автентичен материал за процеса на лодкарите. Морс огледа отново цитатите в текста и един от тях по-специално задържа вниманието му: „Пощенски коли до Лондон и такива от Оксфорд до Бенбъри“. Сега, ако това са точно думите, които е използвала Джоана… ако буквално това е казала… Защо е питала за часовете на пощенските коли „от Оксфорд до Бенбъри“? Без съмнение тя би трябвало да се интересува от пощенските коли от Бенбъри за Оксфорд. Освен ако… освен ако…
Отново, всичко това бе крайно интересно — за Морс поне. И какво в края на краищата да мисли той за тая история с пиенето? Пила ли е Джоана или не е пила? В текста има едно любопитно противоречие, а може би това е имал предвид полковникът, когато споменава за няколко разминаващи се твърдения. Но не… това е невъзможно. Мистър Бартоломю Самюелс не е открил следи от алкохол в тялото на Джоана и това е твърд факт!
Или по-скоро би било твърд факт за повечето хора.
Мисълта за пиене започна силно да се загнездва в мозъка на Морс и с голяма предпазливост и внимание той си сипа един пръст „Скоч“ във водната чаша и същото количество чиста вода. Прекрасно! Жалко, дето никой никога не му вярваше, че уискито е необходим стимулатор за мозъчните му клетки! Защото след няколко минути мозъкът му изобилстваше от идеи — вълнуващи идеи! И също така осъзна, че може да започне проверката на някои от тях още същата вечер.
Тоест би могъл, ако дъщерята на Уолтър Грийнъуей дойдеше на посещение.
Глава дванадесета
Първото нещо, което трябва да има в една библиотека, са рафтовете. От време на време те може да се украсяват с литература. Но рафтовете са основното.
Докато вървеше по Броуд Стрийт в 7.40 часа следващата сутрин (четвъртък), Кристин Грийнъуей размишляваше (продължаваше да размишлява) за мъжа, заговорил я вчера вечерта в отделение 7С на последния етаж в „Джон Радклиф 2“. (Само в много редки случаи тя понасяше благосклонно гордостта на баща си от вечно-любящата го щерка!) Не би могло да се каже, че оттогава досега онзи мъж изобщо не бе излизал от ума й, но й бе останало едно полуосмислено, преживяло нощта чувство, че осъзнава присъствието му. И всичко това единствено защото той така любезно я бе помолил да провери нещо в
