екипажа, и помнел, че чул Джоана да изрича думите: „Остави ме на мира — не искам да имам нищо общо с теб!“ Двама от мъжете (Олдфийлд и Масън — според него) държали един напълно безобразен език, макар че той се съгласил с адвоката на защитата, че по онова време езикът на всички лодкари бил също толкова непристоен. Това, което за Стивънс станало ясно от пръв поглед, бил фактът, че екипажът здравата е прекалил с пиенето и той споделил наблюдението си, че „те твърде свободно разполагали с алкохола, който се намирал като товар на лодката им“. Преди да отпътуват, жената се оплакала още веднъж от поведението на мъжете и Стивънс й повторил съвета си да помисли дали да не се прехвърли, когато баржата пристигне на пристанището на Оксфордския канал, където се предвиждало и частично разтоварване на стоката.
Както изглежда, всъщност съветът на Стивънс не е бил забравен. В Бенвъри, на около двадесет мили по-надолу по канала, Джоана направила решителен опит да потърси друг вид транспорт за остатъка от пътя. Матю Лоренсън, собственик на кей в „Шули Ярд“ помнел съвсем ясно нейните „настойчиви въпроси“ относно разписанията на „най-скорошните пощенски коли до Лондон и тези от Оксфорд до Бенбъри“. Но никоя не се оказала удобна и отново Джоана бива съветвана да изчака, докато стигне до Оксфорд, отстоящ в момента едва на двадесет мили. Лоренсън определил времето, когато видял Джоана, като приблизително 18.30 — 19.30 часа (не е твърде изненадващо, че в съдебните показания времената не винаги съвпадат точно — нека си припомним, че процесът се е състоял почти десет месеца след фактическото убийство). Неговото впечатление от клетата жена било, че тя била „нещо притеснена и сплашена“.
Както се оказало, сега Джоана щяла да има спътница — поне за един кратък отрязък, тъй като Агнес Лоренсън, самата съпруга на собственика на кея, щяла да пътува на „Барбара Брей“ на юг до шлюза при Кингс Сатън (на пет мили разстояние). Тя също била призована да даде показания на процеса. Припомняйки си, че „имаше още една жена на борда, която изглеждаше много развълнувана“, мисис Лоренсън заявява, че Джоана може и да е пийвала, но е изглеждала напълно трезва, доколкото можело да се съди — за разлика от Олдфийлд и Масън — и че тя очевидно била крайно загрижена за собствената си безопасност.
Оттук историята набира ход към трагичната си развръзка. Съдържателят на „Краун и Каел“ в Айнхо (точно под Бенбъри) е човекът, който е дал едни от най-красноречивите и фатални показания. Когато мисис Лоренсън слязла от баржата на три мили нагоре по течението в Кингс Сатън, изглежда Джоана вече не можела да има никакво доверие на пияните лодкари, според съдържателя, който я срещнал в приблизително 22.00 часа същата нощ. Тя пристигнала пеша малко преди това и признала, че била толкова изплашена от похотливите пияници на борда на „Барбара Брей“, че решила да върви пеш по пътеката за теглене на лодките, независимо от късния час и да рискува със значително по-малкото зло, което представлявали food padds и джебчиите. Надявала се (обяснила тя), че ще бъде възможно — и за нея по- безопасно, да се върне на лодката по-късно, когато евентуално екипажът малко ще е изтрезнял. Докато чакала да се появи лодката, съдържателят й предложил чаша stout, но Джоана отказала. Той я наблюдавал тайно и забелязал, че тя скришом се опитвала да наточи един нож отстрани на шлюза (по-късно е установено, че Масън има на лявата си буза следа от порязано и тя би могла и най-вероятно е била нанесена от същия този нож). Докато лодката се приближавала към кея на Айнхо, някой от екипажа (съдържателят не могъл да посочи кой точно) „проклел очите на оная жена и й пожелал да се пържи в пламъците на ада, защото не можел да я търпи и не издържа дори да я зърне“. Когато в края на краищата тя се качила отново на баржата, съдържателят помни, че видял как й предлагат да пие и всъщност той смята, че тя е взела една чаша. Но последното показание трябва да се отхвърли изцяло, защото мистър Бартоломю Самюелс — оксфордският хирург, извършил незабавна аутопсия, не е намерил абсолютно никакви следи от алкохол в тялото на горката Джоана.
Джордж Блоксъм, капитанът на пътуваща на север лодка на „Пикфърд“ свидетелствал, че спрял непосредствено до лодката на Олдфийлд точно под Айнхо и че, както си е обичаят, двата екипажа разменили по няколко реплики. Олдфийлд употребил за пасажерката на тяхната лодка изрази, които били абсолютно „отблъскващи“ и се кълнял с най-груби думи, че тази нощ ще й се случи нещо „или ще види тя Бърк“4, и добавил, че Олдфийлд бил много пиян, а Масън и Таунс също били „доста наквасени и двамата“.
Джеймс Робсън, пазач на шлюза при Сомъртън, съобщил, че той и жена му Ана, били разбудени около полунощ от някакъв писък на ужас, долетял откъм шлюза. Отначало те решили, че вероятно пищи малко дете, но когато погледнали от прозореца на кулата над шлюза, видели само неколцина мъже до баржата и една жена, седнала отгоре на кабината с провесени надолу крака. Три неща успели да си припомнят съпрузите Робсън от тази злокобна нощ и показанията им се оказали ключови в съдебния процес. Джоана крещяла с ужасен глас: „Няма да сляза! Не се опитвайте!“ После някой от екипажа извикал: „Пазете се от краката й!“ „Пазете се от краката й!“. А след това пътничката подхванала отново ужасените си писъци: „Какво направихте с обувките ми. О! Моля ви, кажете ми!“ Ана Робсън попитала коя е тази жена и някой от екипажа й отвърнал „Пътничка — не се тревожи!“, и добавил, че тя се разправя със съпруга си, който пътувал с нея на борда.
Колкото и неприветлива да се е видяла през тази нощ на Джоана високата кула при шлюза, изправена като часовой над черните води, тя й предлагала един последен шанс за живот — ако Джоана бе потърсила убежище зад нейните стени.
Но тя не отправила подобна молба.
Някъде по това време или малко след това, изглежда, уплашената жена предприела още една разходка по пътеката за теглене, за да избяга от пияните лодкари, но когато баржата преминавала през шлюза „Гибралтар“, тя почти сигурно е била обратно на борда. След което, и то съвсем скоро, тя трябва да е слязла (отново!), защото Робърт Бонд, моряк от речното корабче „Аймс“, дал показания, че я е разминал на пътеката за теглене. Бонд запаметил смайването си, че една тъй привлекателна жена е навън сама толкова късно и той си спомня, че я попитал дали всичко е наред. Но тя само кимнала забързано и отминала в нощта. Като наближил „Гибралтар“, Бонд срещнал лодката на Олдфийлд и бил запитан от един член на екипажа дали е срещнал някаква жена да върви по пътеката и лодкарят обяснил с най-груби думи какво възнамерява да стори с нея, веднъж щом тя му падне отново в ръчичките.
Оттук насетне никой освен злодеите от „Барбара Брей“ не ще види вече Джоана Франкс жива.
Глава единадесета
„Бога ми, Уотсън, ти напредваш изумително. Наистина много добре си се справил. Е, вярно, пропуснал си всичко съществено, но си налучкал метода“.
Както и при „Част първа“, докато четеше тъжния разказ, Морс се улови, че си прави някои бележки (наум този път). По някаква причина той смътно се чувстваше недоволен от себе си. Нещо непрекъснато се въртеше в ума му за „Част първа“, но за момента не можеше да разбере какво. Но то щеше да се избистри, след като препрочете още някоя и друга страница. Не бързаше за никъде, нали така? Изобщо не бързаше. Теоретичната задача, така внезапно занимала ума му, не бе нищо повече от едно невинно, никого неангажиращо забавление. И все пак съмненията не го оставяха на мира — възможно ли е човек, който и да е човек — да прочете тази история и да не се усъмни в едно-две твърдения, така уверено представяни от автора? Или в две-три? А може би в три-четири?
Какви са били нормално забавленията по канала за лодкарите като Олдфийлд по време на тези техни „продължителни престои“? Очевидно смяната на конете е било най-основното занимание в подобни случаи, но това едва ли е представлявало кой знае какво развлечение за душата. Отбивания в местните заведения за забрава? Твърде вероятен пристан за по-мощните в сексуално отношение, естествено. А пиене? Дали са си пропивали надниците тия лодкари в кръчмите с ниски тавани, отворени навсякъде по пътя им? Възможно ли е да не са? А и защо не? Какво друго са могли да правят? И макар питието (както обяснява носачът в „Макбет“) може би отнема от моженето, кой може да отрече, че то често засилва искането? Искането в случая да изнасилят красивата пътничка.
