— Нещо по-лошо ли?
— Тя, може да се каже, е най-страховитата вещица в професията, но не трябва и да се забравя, че е родена на север.
— Не съм сигурен, че…
— По всяка вероятност (консултантът се наведе и зашепна) — по всяка вероятност тя ще дръпне паравана и ще настоява да делите наполовина!
Морс изведнъж се почувства щастлив в болницата и след двадесет минути, отделени на вестник „Таймс“ (изчетен до писмата включително, а кръстословицата — решена), той огъна с една ръка кориците на „Синият билет“ и като се настани удобно на възглавниците, започна „Първа глава“.
— Хубава ли е книгата?
— Горе-долу! — Морс небе усетил приближаването на Фиона и сви небрежно рамене, като стисна силно кориците с лявата си ръка.
— Как се казва?
— Ами… „Синият… Синият град“.
— Криминален роман, нали? Мисля, че майка ми май я чете.
Морс кимна с притеснение.
— А вие четете ли доста?
— Четях, когато бях млада и красива.
— Значи днес сутринта, така ли?
— Седнете!
Морс се наведе напред, докато тя оправи възглавниците с няколко леви крошета и десни прави и си замина.
— Прекрасно момиче, нали? — Този път очевидният факт бе съобщен не от Луис, а от Грийнъуей, сега вече доста възстановен, потънал в книга, чието заглавие не бе скрито за ничий поглед — „Векът на парата“.
Морс прибра своето четиво възможно най-незабележимо в шкафчето — то и без това не оправдаваше надеждите.
— „Синият билет“ — заглавието е „Синият билет“ — обади се Грийнъуей.
— Моля?
— Сбъркахте заглавието — „Синият билет“, не „град“.
— Така ли? О, да! То… аз въобще защо ли се мъча да го чета…
— По същата причина, поради която и аз вероятно. С надеждата да има тук-таме секс по страниците.
Морс се засмя победен.
— Но не оправдава много очакванията — продължи Грийнъуей с притеснително отчетлив глас. — Дъщеря ми носи понякога такива книжки.
— Тя ли беше жената… снощи?
Събеседникът му кимна.
— Библиотекарка е от осемнайсетгодишна — вече дванадесет години. Последните шест е все в библиотеката „Бодли“.
Морс изслуша търпеливо добре отрепетираните статистически факти относно дължината на книжните рафтове в подземията на библиотеката и вече започваше да запаметява части от биографичната справка за дъщерята, когато монологът бе прекъснат от чистачките, които доста безцеремонно разбутаха леглата и размахаха парцалите из кофите с въз-мръсна вода.
В 13.30 часа, след нещастно мизерен според него обяд Морс бе информиран, че този следобед по график го очакват посещения в различни отделения за изследвания и за тази цел системата временно ще бъде свалена. А когато един санитар най-сетне го настани удобно в болнична количка, Морс разбра, че очевидно е преодолял още едно-две стъпала по стълбата на възстановяването.
В отделението той бе върна едва след 15.30 ч., изморен, раздразнен и жаден — в обратна градация. Преди да си тръгне, безмълвната Неси грубо, но учудващо безболезнено нагласи на дясната му китка тръбичката, проточена от току-що закачената банка и тъй като погледът на бдящия Грийнъуей не слизаше от него, Морс реши, че вероятно сексуалните фантазии на Стив Мингела ще трябва да почакат малко. И когато една дребна жена с хитровато лице, дубльорката на Вайълет навярно, отсипа е черпака от гъстата течност едва колкото да покрие дъното на чинията за супа, обзелата го по-рано еуфория почти се изпари. Днес дори Луис нямаше да идва; както бе обяснил на Морс, щеше да води жена си да празнуват (не се уточни какво).
В 19.05 той успя да хване по радиото предаването „Семейство Арчърс“ и нагласи слушалките си. В 19.20 реши да отдели по-голямо внимание на произведението на покойния полковник. Докъм 19.30 така бе погълнат от книгата, че едва след като приключи „Част първа“, забеляза присъствието на Кристин Грийнъуей, русокосата красавица от „Бодли“.
Глава седма
носител на кралска награда за отлична служба, кавалер на кръст за храброст. Нито един откъс от тази книга не може да бъде възпроизвеждан, под каквато и да е форма, без писменото съгласие на притежателя на авторското право.
Авторът желае да благодари за помощта, която получи базвъзмездно от няколко места, но най-вече от библиотеката „Бодли“ в Оксфорд, от редакцията на „Публикации на Обществото за история на Северен Оксфорд“ и от отдела „Съдебни регистри“ на заседанията на съда в град Оксфорд — 1859 и 1860 година.
По-големи подробности относно съдебните процеси, споменати по-долу, могат да се намерят в списанието на Джаксън „Оксфордски дневник“ от 20 и 27 август 1859 година, и същото издание от 15 и 22 април 1860 година.
Този, който се захване да изследва страничните улички и тъмните сутерени на нашите големи градове, а също и на нашите малки градове, ще се сблъска (почти буквално може би) с печални паметници, скрити в занемарени черковни дворове — дворове, които изглеждат изцяло отделени от официалните религиозни храмове и които се изпречват пред очите ни съвсем случайно иззад зидове от червени тухли или се крият притиснати от високите сгради околовръст — изоставени, притихнали и забравени. До неотдавна един такъв църковен двор се намираше в края на малка красива уличка в Северен Оксфорд, наричана днес „Мидл уей“. Тя свърза редицата магазини в Самъртаун на улица „Саут парейд“ със скъпите и елегантни къщи на север по улицата „Скуитчи лейн“. Но в началото на шестдесетте години повечето от тези надгробни паметници, подредени в неправилни редици в общинското гробище в Самъртаун (това е официалното му име) бяха преместени от първоначалното им, надтелесно местоположение, за да отворят място на една не дотам меланхолична гледка за онези, които се канеха да платят вноските за апартаментите, строящи се на тези силно желани, макар и донякъде печални земи. Всеки от покойниците е бил положен нявга в тясната си килия, и там и ще остане, но след 1963 година едва ли някой със сигурност ще може да открие последната
