Чашата бульон в 10.30 часа бе последвана от поредната част от рецитала на мистър Грийнъуей за изключителните достойнства на дъщеря му — жената, без която, както бе видно, библиотеката „Бодли“ щеше да изпита сериозни затруднения в изпълнението на академичните си функции. След което Морс бе посетен от една от хилядите специалистки по диетите в тази болница — безлична, сериозна млада госпожа, която всеки ден му предлагаше нова серия менюта от нискокалорични зеленчуци, които били добър „пълнеж“ и можели да се консумират ad libitum — аспержи, бамбукови кълнове, бакла, зелен боб, бял боб, бобови кълнове, броколи, брюкселско зеле, зеле (всякакво), карфиол, целина, цикория, праз, тиквички,краставички — и така по няколко вида за всяка буква от неувяхващата азбука на здравословното хранене. Морс бе така впечатлен от декламациите за чудодейните възможности, откриващи се пред него, че дори се въздържа да коментира твърдението, че както доматеният сок, така и сокът от ряпа са невероятно вкусни и хранителни заместители на алкохолните напитки. По задължение той се стараеше да кима на подходящи интервали, осъзнавайки дълбоко в себе си, че би могъл, би трябвало и по дяволите ще се заеме да свали някой и друг килограм в скоро време. И в действителност, в подкрепа на току-що взетото решение, когато Вайълет донесе подкрепленията за обяд, той настоя да му сипят само една лъжица картофи, без никакъв сос.
В ранния следобед, след като изслуша повторението на програмата „Арчърс“, една много приятна мисъл изплува в съзнанието му — днес не го чакаше работа в управлението, нямаше грижи за вечерята, нито тревоги за идния ден освен може би тези, породени от новоосъзнатия страх от болести… и от смърт. Но дори и това не го тревожеше чак толкова много, както бе признал на Луис — нямаше роднини, никого не издържаше, не му се налагаше да гледа напред освен за чисто лично удовлетворение. А и Морс знаеше точно какво иска в момента, седнал изправен, чист, разхладен, отпуснат на възглавницата. Защото, колкото и странно да изглеждаше, за момента той не би дал и пукната пара за една глава от „Синият билет“. В този момент той с най-голяма сила изпитваше трепета на пътешественика — пътешественика по канала от Ковънтри до Оксфорд. Затова, щастлив, той посегна към „Убийство в Оксфордския канал“, Част втора.
Глава десета
Макар навремето да е имало няколко разминаващи се твърдения относно конкретни обстоятелства в последвалата фатална поредица от събития, общата картина, представена тук, е — и в действителност винаги е била — неоспорима.
Отсечката от около тридесет и осем мили на канала „Ковънтри“ (в днешно време представляваща по- скоро интерес за археолога на индустриалните области, отколкото за любителя на пасторалната тишина) по всичко личи е била преодоляна без кой знае какви инциденти. Отбелязани са престои в страноприемницата „Три Тъне“ във Фаяли и после при шлюзите в Атъртън, по-надолу на юг. Това, което може да се твърди е почти пълна сигурност, е, че „Барбара Брей“ е достигнала разклонението Хоксбъри в северния край на Оксфордския канал около час преди полунощ в понеделник, 20 юни. Днес разстоянието от Хоксбъри до Оксфорд е горе-долу седемдесет и седем мили; през 1859 година пътят е бил малко по-дълъг. Следователно можем да приемем, че дори с едно или две по-продължителни спирания двойният екипаж на „летящата“ „Барбара Брей“ трябва да е успял да покрие разстоянието за около тридесет и шест часа. И вероятно така и се е случило. Това, което ще прочетете сега, е реконструкция на тези ключови часове, основаваща се както на показания, дадени на последвалите съдебни процеси (те са били два), така и на по-късни изследвания, предприети от автора на настоящото изложение и други автори, на архивите на компанията „Оксфордски канал“ и архивите на „Пикфърд и компания“. От всички налични данни изпъква един печален факт — доста очебиен и неоспорим: тялото на Джоана Франкс е намерено малко след 17.30 часа в сряда, 22 юни в Оксфордския канал — и по-точно в триъгълника, наречен „Канала на херцога“ — една кратка отсечка към река Темза, прокопана от четвъртия херцог Марлбъроу през 1796 година; тази отсечка отстои на около две и половина мили на север от (тогавашната) крайна точка на канала Хейфилд Уорф в град Оксфорд.
За момент обаче нека прескочим напред във времето. След огледа на съдебния следовател в страноприемницата „Препускащи коне“ (вече разрушена, но навремето си, намираща се на ъгъла на Апър Фишър Роу до моста Хайт в Оксфорд) четиримата мъже от екипажа на „Барбара Брей“ били директно обвинени в убийството на Джоана Франкс и незабавно въдворени в недалечната оксфордска тъмница. На предварителния процес, състоял се по време на лятната съдебна сесия в Оксфорд през август 1859 година, срещу тях били повдигнати три обвинения: за предумишлено убийство на Джоана Франкс с последвало хвърляне на тялото й в Оксфордския канал; за изнасилване на гореспоменатата, като срещу отделните затворници е имало отделни обвинения за това, кой е бил главният извършител на въпросното престъпление и кои са били съучастници или подстрекатели; трето — кражба на различни вещи, собственост на съпруга й. Членовете на екипажа до един отказват да се признаят за виновни и по трите обвинения. (Уутън, момчето, което първоначално също е било обвинено, не е фигурирало в окончателния вариант на обвинителния акт).
Мистър Уйлямс — прокурорът, заявил, че първо ще изложи обвиненията в изнасилване. След приключване на пледоарията му обаче, Съдията (негово превъзходителство мистър Трейерн) решава, че липсват достатъчно убедителни доказателства за доказване виновността на подсъдимите за извършването на това престъпление и в резултат на това Съдебните заседатели са посъветвани да излязат с присъда „Невинен“ по горното обвинение. Тогава мистър Уйлямс отправил искане Съдът да отложи делото по обвинението в убийство до следващата съдебна сесия на основание факта, че един важен свидетел — Джоузеф Джарнъл, техен бивш съкилийник от оксфордския затвор, осъден за двуженство, не може да бъде изслушан пред съда, докато не получи разрешение от държавния глава. Станало ясно, че Олдфийлд, капитанът на лодката, е направил някакви много интересни признания пред Джарнъл по времето, когато двамата лежали в една и съща килия. Макар че защитникът на Олдфийлд се борил настойчиво срещу това искане, Съдията Трейерн в края на краищата се съгласил на предложеното отлагане.
Съдията, назначен за втория процес, проведен през април 1860 година, бил мистър Огъстъс Бенъм. В околността вече имало силно изразени настроения и улиците, водещи до съда в Оксфорд, били задръстени от враждебно настроени тълпи. Случаят бил събудил също и значителен интерес сред мнозина представители на адвокатската професия. Тримата затворници се явили на подсъдимата скамейка облечени в жакетите с кожени колани, носени обикновено по онова време от лодкарите по канала и били обвинени, както му е редът, в „предумишлено убийство, като са хванали, блъснали и хвърлили въпросната Джоана Франкс в Оксфордския канал, като по тази причина тя се е задавила, задушила и потънала“. Какво точно, питаме се ние, се е случило през тези няколко последни, фатални мили над отсечката от Оксфордския канал, известна като „Канала на херцога“? Трагичната история скоро започнала да се разбулва. Има предостатъчни основания да се счита, че пътуването от Престън Брук надолу до началото на Оксфордския канал при Хоксбъри било сравнително спокойно, макар не след дълго да се разбрало, че Олдфийлд е седял с Джоана в кабината, докато баржата си е проправяла път през тунелите Нортуич и Хеъркасл. Обаче от момента, когато „Барбара Брей“ достигнала отдалечените шлюзи на разклонението Нептън на около тридесетина мили от Хоксбъри и на още петдесетина мили път до Оксфорд, в ситуацията настъпила промяна, и то (както ще видим) драматична промяна. Уйлям Стивънс — чиновник, отговарящ за водния път в „Пикфърд и компания“, потвърдил3, че „Барбара Брей“ пристигнала при шлюза в Нептън около 11 часа сутринта във вторник, 21 юни и че баржата престояла там всичко на всичко около един час и половина. „На борда имаше пасажер — една жена“ и тя незабавно се оплакала на Стивънс от „поведението на мъжете, с които е принудена да контактува“. Редно е било, признава той, да заведе оплакването на книга (в края на краищата, „Барбара Брей“ е била от контингента на „Пикфърд и компания“), но той не го сторил и се ограничил само да даде съвет на жената да се оплаче в седалището на компанията в Оксфорд, където ще и бъде предоставена възможността да се прехвърли на друг съд за последната отсечка от пътуването. Стивънс бил свидетел на една шумна препирня между Джоана и член на
