Глава осма
Стилът е отпечатъкът на темперамента, положен върху всеки подръчен материал.
След като изчете тези няколко страници, Морс се улови, че си отбелязва наум няколко въпроса по един-два от по-маловажните пункта и че изпитва някакво смътно подозрение по един-два от важните такива. Тъй като не му се искаше да разваля печатния текст с писания по полетата, той нахвърли няколко бележки на гърба на листа за болничното меню, оставен (по погрешка) в чекмеджето му.
Стилът на полковника бе донякъде претенциозен — малко прекалено цветист за вкуса на Морс, и все пак нивото на повествованието бе далеч над средното за този вид литература — е приятен изказ, пресметнат да породи в повечето читатели полусъзнателен стремеж да стигнат до „Част втора“.
Измежду най-забележимите черти на стила му бе влиянието на „Елегия, написана в един църковен двор“ на Грей — стихотворение, несъмнено заседнало на гърлото на автора от програмата на някое не дотам известно училище, оставило му един доста меланхоличен поглед върху човешката съдба. Но имаше и някои добри находки и Морс бе готов да даде висока оценка на онзи епитет „надтелесно“. Но много му се искаше да има до себе си своя най-верен литературен спътник — речника „Чеймбърс“, защото макар често да бе срещал думата „кочияш“ в кръстословиците, не беше сигурен какви точно са задълженията му, а и „жакардовото“ боне също не бе съвсем ясно, нали така?
Като става дума за стил и писане на книги, старият Донаван (първия мъж на Джоана) трябва да е бил много сведущ. В края на краищата той е „намерил издател“ за своето велико произведение. А и с изключение на последните години от своя живот този грамотен ирландски фокусник е привличал, както изглежда, тълпите навсякъде между Кройдън и Бъртън-на-Трент… Той сигурно е притежавал някакъв чар, този „мъж с много качества“. „Най-великият човек на света“ може би е леко прекалено, но известна мегаломания е навярно извинима в рекламата на един тъй разностранен талант.
Залив „Бертнабой“ — отбеляза Морс на менюто. Познанията му по география бяха минимални. В основното училище учителите му бяха поднесли известно количество отбрани факти относно износа на Аржентина, Боливия, Чили и други подобни, а на осем години той знаеше — и все още не беше забравил (е изключение на Южна Дакота) — столиците на всички американски щати. Но с това чиракуването му в тази дисциплина беше приключило. След като спечели стипендия за местната гимназия, бе му се наложило да избира между три предмета: гръцки, немски или география. Всъщност почти нямаше какво да избира, защото бе сложен в паралелката с гръцки, без много да го питат, а там спреженията и склоненията не включваха познания за ирландските графства. Кой знае къде ли е — как му беше името? — залив „Бертнабой“?
Вероятно имаше някакъв парадокс във факта, че Морс така внезапно бе погълнат от живота по Оксфордския канал. Той осъзнаваше, че много хора са пленени от всичко, свързано с живота по реката, и считаше, че е напълно уместно родителите да се стремят да предадат на поколението си някакво отношение към ветроходството, разходките, отглеждането на домашни любимци, наблюдаването на птици или други подобни занятия. Но според неговия изключително ограничен опит пътуването с баржа бе занимание, надценявано крайно много. Веднъж, по покана на една много приятна двойка, той се бе съгласил да бъде возен от началото на Оксфордския канал при „Хайт ридж стрийт“ до Уолвъркоут — пътешествие само от няколко мили, което приключвало (както го увериха) за по-малко от час. Но всъщност то се оказа наситено с толкова разнообразни перипетии, че финалът бе достигнат едва пет минути преди затварянето на кръчмите — и то в един горещ и каращ на жажда неделен предиобед. За придвижването на онази лодка, за която става дума, бе имало нужда от двама души — един да я направлява и един да скача непрекъснато на брега при всеки шлюз и при онези съоръжения, които пътеводителят нарича „привлекателни вдигащи се мостчета“. А лодката на Джоана бе имала екипаж от четирима, петима с нея, така че сигурно е било ужасно тясно по време на това дълго и отегчително пътуване във въпросния плаващ съд, теглен едва-едва по реката от някой съвсем неентусиазиран кон. Прекалено дълго пътуване! Морс закима сам на себе си — картината започваше да му се изяснява… Естествено с железницата би било много по-бързо! А и цената, която е платила — 16 шилинга и 11 пенса — като че ли е малко прекалена за пътуване като пасажер на товарна лодка. През 1859 година? Несъмнено! Колко ли е струвал билетът по железниците? Нямаше никаква представа. Но има начин да се провери това; има хора, които ги знаят тези неща…
В паметта си той още носеше спомен за картината, окачена в кабинета на оная лодка, с която бе пътувал: езерото, замъка, платноходката, планините наоколо — всичко в традиционните червени, жълти и зелени цветове. Но какво ли е да живееш в такава лодка? С екипаж — сбирщина от мъже от къде ли не — от „черната провинция“, от миньорските селца около Ковънтри, Дерби и Нотингъм, от наредените една над друга къщи на „Апър Фишър роу“ при крайната точка на канала в Оксфорд, сред товарите от въглища, сол, порцелан, селскостопански продукти… други стоки. Какви други стоки? И откъде, за Бога, всички тези „псевдоними“? Дали членовете на тези екипажи не са били смятани за банда престъпници, преди още да стигнат до съда?
Всеки по канала ли е имал две имена — едно „второ“ име, така да се каже, освен онова, записано в кръщелното? Естествено, че всеки съдебен заседател ще храни поне частица предубеждение към такива… такива… дори преди още… Започваше да се чувства уморен и главата му вече на два пъти бе подскачала рязко, след като сантиметър по сантиметър се бе накланяла към гръдния кош.
Дежурната сестра Айлийн Стантън бе застъпила в 21.00 часа и когато в 21.45 часа тя се приближи тихичко до леглото и леко измъкна менюто от ръката му и го постави на шкафчето, Морс продължи да спи. Вероятно сънува, реши тя, някой висш специалитет от френската кухня, ала съвсем скоро щеше да се наложи да го събуди за вечерната доза лекарства.
Глава девета
Колко удобен и прекрасен е светът на книгите, ако не влизаш в него със задълженията на учащия се и не търсиш там опиум за безделието, а се отправяш нататък по-скоро е ентусиазма на търсача на приключения.
Следващата сутрин (сряда) бе много наситена и прекрасна. Ранните дарове от Вайълет — овесени ядки, почти изгорял студен препечен хляб и почти изстинал слаб чай бяха съвсем на място и чудесни; а щом в 10.00 часа Фиона дойде да махне системата (за постоянно), Морс разбра, че боговете пак му се усмихват. Когато след това той се отправи по коридора към умивалнята, без нищо да му пречи и без чужда помощ, той се почувства като току-що пуснатия от затвора Флорестан от второ действие на „Фиделио“. А когато пък със свободно движещи се ръце се насапуниса обилно и огледа колко зле се е справил с бръсненето предишния път, изпита невероятно щастие. Щом излезе оттук (реши той), ще направи някакво подходящо, немного фрапиращо дарение на персонала като цяло и ще покани отделно любимката си от сестрите (за момента с еднакви точки се явяваха красивата Фиона и неземната Айлийн) в оня ресторант в Северен Оксфорд, където ще може да демонстрира ограничените си познания по съвременен гръцки и ще поръча Mezethes Tavernas — това, което в менюто е обозначено като „епикурейски пир от първата хапка до последната глътка“. Десет лири на човек или малко отгоре, а с вино и концентрат и може би едно-две малки питиета допълнително тридесет лири трябва да стигнат, да се надяваме… Айлийн със сметановата кожа няма да е дежурна тази нощ. Домашни ангажименти, бе обяснила тя. Това донякъде разтревожи Морс. И все пак нали Неси няма да патрулира наоколо… Защото Морс бе решил, че тази вечер в интерес на възстановяването си ще отвърти лъскавата капачка на плоската бутилчица.
Обратно в отделението времето мина, човек би казал, задоволително.
