миниатюрните зрънца злато. Тя бе открила един справочник, който й съобщаваше точно онова, което Морс (мъжът, нарушил спокойствието на ежедневието й) я бе помолил да намери.
Броени минути след дванадесет на обед в компанията на своя колежка тя се запъти към ресторанта „Кингс армс“ на ъгъла на „Холиуел стрийт“; в това заведение обикновено прекарваше приятно почти едночасовата обедна почивка на чаша бяло вино и сандвич със сьомга и краставички. Но когато се изправи и предложи да донесе по още една чаша вино, колежката й я изгледа с любопитство.
— Винаги си казвала, че две чаши те приспиват.
— Е, и?
— Значи и аз да дремна, така ли?
Те бяха добри приятелки и по всяка вероятност Кристин щеше да й разкаже в съкратен вариант за посещението си предишната вечер в „Джон Радклиф 2“, ако не се беше появила трета тяхна колежка. Оттам насетне трите скоро потънаха в щастливо оживен разговор за мебели и подредби на домове и промените във вноските на заемите за жилища в момента.
Или, за да бъдем по-точни, предимно две от тях потънаха в разговор. А тази, която бе най-малко оживената, след обеда свърши много по-малко работа от обикновено. След като грижливо снима на ксерокс находките си, тя откри, че брои минутите до края на работното време, защото гореше от нетърпение да демонстрира плодовете на своите търсения, а освен това просто… просто искаше да види отново този мъж. Това бе всичко.
В 18.30 часа, вече у дома си в селцето Блетчингтън, на няколко мили от Лондон по пътя към Отмур, тя бавно нанесе червен лак на гладко оформените си овални нокти и в 19.00 се отправи към болницата.
По свои причини и Морс очакваше втората си среща е Кристин Грийнъуей с не по-малко нетърпение. Предната вечер той незабавно бе оценил професионализма й от начина, по който тя изслуша молбата му и обмисли как би могла да бъде изпълнена. В по-личен план той забеляза също прямотата и интелигентността в очите й — сини почти колкото неговите — и кротката решителност на малката й уста. И така в 19.15 часа той бе седнал на акуратно подреденото легло, току-що измит, подпрян на възглавниците, пооредялата му коса сресана преди минута…, когато стомахът му изведнъж се почувства така, сякаш го прекарват през месомелачка. В продължение на две-три минути болката отказа да отпусне своите притискащи до прималяване клещи. Морс затвори очи и стисна юмруци с такава сила, че по челото му изби пот и е все още затворени очи отправи молитва към някого, когото и да е, независимо от скорошното си покръстване от агностик в пълен атеист.
Преди две години, в клуба на Оксфордската книжна асоциация той бе слушал как Магеридж проповядва със скръбен глас обезпокоителната философия на страховитата симетрия, според която дълговете и придобивките са неумолимо и завинаги балансирани в тефтера и когато човек се опита да си открадне тайно някое удоволствие, той съвсем наскоро ще се озове на опашката, чакащ да плати дълга си…, а почти винаги в сметката ще фигурира и солена надценка. Много нелепо е да се вярва (твърдеше мъдрецът), че хедонистите са щастливи хора!
О, боже мой!
Защо въобще му бе хрумнало да си доставя удоволствие с малката чашка? Таксата за греха бе смъртта, а и преживяването през нощта рядко си струва цената на сутринта (казват някои хора). Всички смъртни са вечно забързани (той знаеше това) по тясната пътека покрай огнената Геена към деня на Страшния съд, но днес бе готов да отправи молитва в неговия случай последните няколко крачки да се забавят с още една или две седмици.
После внезапно, така както бе дошла, болката изчезна и Морс отново отвори очи.
Часовникът зад бюрото на старшата сестра (според мрачния слух Неси щяла да застъпи на дежурство през нощта) показваше 19.30 часа и посетителите започнаха да пристигат един по един с даровете си, скрити в найлонови пликове от супермаркетите „Сейнсбъри“ или „Сейнт Майкъл“, а някои и с букети цветя за новопостъпилите.
Животът, уви, изобилства от разочарования и тази вечер времето на Морс се оказа окупирано от неочакван посетител. Понесла оклюмала китка бели хризантеми, една посърнала жена на средна възраст зае ключовата позиция на единствения стол, оставен до леглото му.
— Мисис Грийн! Колко любезно от ваша страна, че дойдохте!
Сърцето му се сви, а впоследствие почти отказа да бие, когато водената от дълга си икономка изказа недвусмислените си съмнения относно способността му понастоящем да се справя, без подкрепления отвън, с такива жизнено важни проблеми, като пешкирите, пастата за зъби, талка и чистите пижами (особено последното). Бе изключително мило от нейна страна (кой би могъл да отрече?), че е положила толкова усилия да го посети (със смяна на три автобуса, както Морс отлично знаеше), но той се улови, че напълно съзнателно се опитва да й внуши да стане и да се махне.
В осем и пет, след като пет-шест пъти бе повторила, че трябва да си върви, мисис Грийн се изправи на болните си крака, готвейки се да си тръгне, с указания как да се грижи за хризантемите й. И най-накрая, след милостиво кратък разказ за последното си посещение при ортопеда от „Бенбъри стрийт“, мисис Грийн напусна отделение 7С, едва стъпвайки на многострадалните си нозе.
Неведнъж, изправена до леглото на баща си в изпълнение на роднинските си задължения, Кристин Грийнъуей се бе извръщала към него и на два-три пъти погледите им се бяха срещнали: нейният полуусмихнат с разбиране, този на Морс — пълен с цялата безпомощност на неподвижно приклещен кит.
Точно когато мисис Грийн се надигна, един от облечените в бяло консултанти, придружен от дежурната сестра реши (крайно несъобразително) да отдели десетина минути от времето си на Грийнъуей-баща и след това е няколко приглушени реплики да довери здравната си прогноза на Грийнъуей-дъщеря. А за Морс тази пауза в разписанието на вечерта започваше да става почти толкова влудяваща, колкото и очакването да получиш закуска в някой хотел от рода на онзи от филма „Фолти Таурс“.
След това дойде Луис.
Не бе имало случай досега Морс така да се разочарова от появата на своя сержант; но той действително бе поръчал на Луис да вземе пощата от апартамента и сега получи няколко плика и две съобщения: обувките му (вторият чифт) вече били готови и можел да си ги получи от „Гроув стрийт“; талона на колата му трябвало да се подмени в следващите двадесет дни; невъзможно скъпа книга на тема „Разпространението на класически ръкописи“ го очаквала в книжарницата на „Оксфорд Юнивърсити прес“; сметката на водопроводчика за поправка на повредения кран на тръбата все още не била платена; Вагнеровото общество желае да се осведоми дали би искал да се включи в благотворителната лотария за билети за „Байройт“ и Питър Имбърт го канеше един уикенд през следващата година на симпозиум в Хедън да изнесе лекция за престъпността в малките градове. Обичайната кореспонденция: тя бе горе-долу огледало на живота му — половината бе наред, а другата половина би желал да забрави.
В осем и двадесет и три по часовника в стаята Луис запита има ли още нещо, което би могъл да свърши.
— Да, Луис. Моля те, върви си. Искам да ми останат пет минути да… — Морс кимна неопределено към леглото на Грийнъуей.
— Ами, щом така желаете, сър — той бавно се изправи на крака.
— Точно това желая, Луис! Нали току-що го казах!
Луис извади от плика голяма чепка бяло грозде без семки (5 лири килограма).
— Аз… ние… аз и жената решихме, че може би ще ви хареса, сър.
Той излезе и в същата секунда Морс осъзна, че няма да си прости лесно тази монументална неблагодарност. Но стореното не можеше да се поправи: nescit vox missa reverti.
Две минути по-късно звънецът извъня и на излизане Кристин се приближи до леглото на Морс и му подаде шест големи листа.
— Надявам се, че ще ви свършат работа.
— Толкова съм ви благодарен. Колко… колко жалко, че не успяхме да…
— Не се безпокойте. Напълно ви разбирам — отвърна тя. — Нали ще ми кажете, ако мога да ви услужа с още нещо?
— Вижте… може би, ако ние…
— Хайде, тръгвайте, моля! — Гласът на дежурната сестра, която обикаляше край леглата, му прозвуча
