на съд.
Мистър Самюелс, съдебният лекар от Оксфорд, който направил оглед на тялото, докладвал за следи от синини под лакътя на лявата ръка и други следи от подкожни натъртвания под двете скули; същият описал лицето на мъртвата като намиращо се в състояние на „дисколорация и обезобразяване“. Мистър Самюелс се съгласил, че навярно е възможно нараняванията по лицето, имайки предвид вида им, да са плод на неуточнени и случайни причини от престоя на тялото във водата или в процес на изваждането му от нея. Но както за съда, така и за съдебните заседатели подобна възможност започвала да изглежда все по-малко вероятна.
След това своята версия за трагичните събития дал младежът Уутън и по един въпрос той се изразил доста категорично, а именно, че Таунс бил повече от мъртво пиян вечерта, преди да бъде открита Джоана, и спял като убит по времето, когато трябва да е станало убийството, защото той (Уутън) го чул да хърка яко. Ние никога не ще бъдем в състояние да разберем дали Таунс е принудил Уутън да даде тези показания в съда — под една или друга заплаха например. От последвалото развитие на събитията обаче изглежда можем да допуснем, че свидетелството на Уутън е било до голяма степен достоверно.
Джоузеф Джарнъл — съкилийникът, в очакване на чиито показания е било решено да се отложи съдебният процес, изложил пред съда фаталните признания, които Олдфийлд споделил, докато двамата деляли една килия. По същество тези „признания“ се свеждали до един доста нескопосан опит от страна на Олдфийлд да стовари по-голямата част от вината за почти всичко случило се върху Масън и Таунс. Но въпреки сериозността и последователността в изложението, показанията на Джарнъл произвели слабо, или по-скоро не произвели никакво впечатление. И все пак показанията му са интересни, макар и неубедителни. Едно от най-тежките изфабрикувани твърдения, което Олдфийлд се опитал да прокара, било, че Джоана Франкс имала повече от петдесет златни гвинеи в единия от куфарите си и че Таунс открил това, а Джоана го сварила един ден да рови из багажа й. Тя заплашила (продължава версията на Олдфийлд), че ще съобщи за това в първото представителство на „Пикфърд“, ако той не промени държанието си и незабавно не се извини и възстанови взетото. (Тези глупости изобщо не били приети за достоверни по онова време и спокойно могат да бъдат подминати и сега.)
Заедно с много други предмети ножът, който Джоана била забелязана да точи, бил намерен по-късно в един от куфарите й, чиято каишка била прерязана и който продължавал да стои отворен. Предположено било, че в някакъв момент след убийството лодкарите са отворили багажа на Джоана и са пъхнали ножа обратно в един от куфарите. Определено с голяма доза сигурност,може да се приеме, че мъжете са възнамерявали да откраднат някои от вещите й, защото, както видяхме, в първоначалния обвинителен акт срещу екипажа от август 1859 година е имало формулирано с най-силни фрази и обвинение в кражба. Но, изглежда, прокурорският съвет на втория процес е решил, че има достатъчно основания да пропусне този пункт и да съсредоточи обвиненията върху убийството, тъй като по-малкото престъпление (което така или иначе е щяло трудно да бъде доказано) впоследствие е било извадено от обвинителния акт. Ние бяхме свидетели на подобна процедура в действие при първия процес по отношение на обвинението в изнасилване и вероятно би представлявало известен, макар и странно зловещ интерес да се отбележи, Че на първоначалния процес обвиненията както в изнасилване, така и в кражба (освен убийство) са отправени към всеки отделен член на екипажа, включително и към младия Уутън.
От всички показания, дадени на този паметен втори процес през април 1860 година в Оксфорд, може да се каже с доста голяма сигурност, че най-силни емоции и най-дълбоко съчувствие предизвикало свидетелството на самия Чарлз Франкс. Когато застанал на мястото за свидетелите, горкият човек плакал на глас и почти нямал физически сили да вдигне очи и да понесе гледката на подсъдимите, нито да ги погледне в лицата. Той очевидно обичал дълбоко жена си и обръщайки гръб на престъпниците, подредени пред съда, обяснил как вследствие на уведомяване се озовал в Оксфордшър и видял мъртвото тяло на жена си при аутопсията. И макар то да било непоносимо обезобразено (тук клетият човек изобщо не могъл да сдържи чувствата си), все пак той я разпознал по една малка бенка зад лявото ухо — белег, за който само един родител или любим би могъл да знае. За потвърждаване на идентичността (от потвърждаване действително имало нужда) послужили обувките, намерени по-късно в каютата на „Барбара Брей“ — те прилягали в най- малки подробности по формата на крака на мъртвата.
При приключването на заседанията и след една дълга обобщителна пледоария от мистър Огъстъс Бенъм, Съдебните заседатели начело с надлежно посочения Председател, помолили Негово превъзходителство Съдията да се оттеглят, за да се произнесат по присъдата.
Глава шестнадесета
В един хотел с изглед към морето в Брайтън той закусил обилно с бекон и яйца, препечен хляб и сладко, а после, преди да отиде на гарата и вземе влак за Уърдинг, се разходил из града.
Може би беше сънят.
Каквото и да беше, Морс усети, че нещо най-накрая го е подтикнало да направи вече малко по- интелигентен прочит на разказа на полковника, защото започна да осмисля два-три основни момента, които през цялото време бяха чакали да ги забележи.
Първият бе характерът на самата Джоана Франкс. Как се е получило така, че независимо какво — щастливо, неволно или преднамерено — е било стечението на обстоятелствата, при които Джоана е намерила смъртта си, екипажът на „Барбара Брей“ не спирал да твърди, че окаяната жена е представлявала само едно безкрайно непоносимо изпитание за всички тях от момента, когато за пръв път стъпила на борда в Престън Брук? Как се е получило така, че те непрестанно проклинали и отпращали душата на горката Джоана по дяволите дълго, дълго, след като я бутнали в канала и държали главата й (това никой, дори и Морс не можеше да твърди със сигурност) потопена в черните води, докато престанала да се гърчи в агония в ръцете на убийците? Щеше ли да бъде предоставено задоволително обяснение за тези събития? Е, естествено, оставаше още „Част четвърта“ от книжката. Но засега отговорът бе: „Не!“.
Съществуваше обаче (както му хрумна сега) и един друг вариант, за който добрият полковник дори и намек не правеше в разказа си — от прекалено чувство за приличие може би или поради липса на въображение — а именно, че Джоана Франкс е била съблазнителката: кокетка, която по време на дългите часове на това проточило се пътуване е започнала да влудява в различна степен екипажа със съблазнителни провокации и подклаждала неизбежната ревност, породила се помежду им.
Хайде, стига, Морс!
Да, стига! Нямаше никакви доказателства в подкрепа на такава версия. Нито едно! Но тази мисъл не го напусна, нямаше желание да изчезне. Привлекателна жена… скука… пиене… тунел… засилваща се скука… още пиене… друг тунел… тъмнина… страсти… възможности… и още пиене… и нови сладострастни пробождания в слабините… Да, всичко това вероятно и самият полковник би разбрал. Ами ако тя, самата Джоана, е била активният катализатор в случая?
Ами ако тя е желала мъжете толкова, колкото и те нея? Ами (да си го кажем с прости думи, Морс), ами, ако тя самата е търсила секс толкова отчаяно, колкото и те. Ако тя е предшественичката на Сю Брайдхед от „Невзрачният Джуд“, докарала до лудост както горкия Филотсън, така и бедния Джуд?
— Мъжки му въпроси! — чу той глас в себе си. — Точно каквито биха хрумнали на един застаряващ мъж като теб, с недобро мнение за жените!
Имаше и още едно общо съображение, което от гледна точка на съдебната правда му се струваше значително по-смислено и много по-безспорно. Там в самата съдебна зала везните действително, както се виждаше, са били твърде много наклонени против екипажа на „Барбара Брей“ и „презумпцията за невинност“ определено е отстъпила на заден план пред „допускането за вина“. Дори справедливият полковник се е оставил да бъде подведен донякъде от предразсъдъците си: той предварително бе решил, че всяка проявена загриженост от страна на лодкарите за изчезналата пасажерка (сметната за удавена?) е
