видял и говорил някой си Самюел Картър, жител на Ковънтри (подобно на Олдфийлд и Таунс), който живо се интересувал от местна история и описал преживяванията си при завръщането си в Англия през следващата година6.
Олдфийлд и Масън били обесени незабавно и публично в Оксфорд. Според репортажите от вестниците смята се, че най-малко десет хиляди души са присъствали на този зловещ спектакъл. Съобщава се, че от най-ранен час хората се настанили на високо по зидовете, качили се по дърветата и дори накацали по покривите на околните къщи, за да могат да наблюдават ужасния развой на събитията. Една табела, окачена от директора на вратата на затвора, обявявала, че екзекуцията ще се състои чак след единадесет часа. Макар, че това породило голямо разочарование сред зрителите, не ги възпряло да останат на местата си и когато най-сетне в указания час екзекуцията започнала, наоколо нямало къде и игла да падне.
Пръв се появил свещеникът на затвора и прочел тържествено погребалната служба на официалната църква; след него извели двамата осъдени, следвали ги палачът и директорът, както и някои други висши служители на затвора. След като операцията по издигането на бесилката приключила, двамата мъже се запътили с твърда крачка към платформата и изкачили стъпалата до въжето без чужда помощ. Когато нагласили примките около врата им, палачът се ръкувал с всеки от тях и тогава, докато свещеникът напявал меланхоличните химни, фаталното въже било дръпнато и след минута-две и много конвулсии двамата престъпници вече не били между живите. Разтеглянето на шийните прешлени и скъсването на вратната вена се оказали ефективно, макар и не мълниеносно средство. Бесилките изглежда задоволили садистичния копнеж на тълпата, защото не се съобщава за никакви безредици, когато огромните маси народ се разотишли по домовете си през онзи слънчев ден. По-късно се разбрало (макар в момента това да не било видно), че последния жест на Олдфийлд бил да предаде на свещеника една картичка, адресирана до младата му жена, в която той до последно твърдял, че е невинен за престъплението, за което плащал сега с най-високата цена.
Публикуваните в града извънредни издания, описващи в най-малки подробности сензационния процес и екзекуцията, били пуснати за продан незабавно из улиците на Оксфорд и моментално се разграбвали?
Те описвали най-точно с препратки към Библията последната проповед, прочетена на лодкарите в 6 часа сутринта в неделята преди екзекуцията. Текстът, очевидно подбран със сардонично безчувствие, едва ли би могъл да донесе на осъдените затворници кой знае каква духовна или физическа утеха: „Но те не ме послушаха, и не наклониха ухо, а извиха врат: постъпиха по-зле и от бащите си“ (Иеремия, гл.7, ст.26).
Ужасът, обзел местното население от убийството на Джоана Франкс, не стихнал с наказването на виновниците. Мнозина, както от гражданството, така и от духовенството, считали, че нещо повече трябва да бъде направено, за да се подобри морала на лодкарите по каналите. Те естествено били наясно с факта, че на по-голямата част от екипажите се налага да работят и в неделя и следователно едва ли биха могли да присъстват на свещенослуженията.
Едно писмо от преподобния Робърт Чантри, викар на енорията Самъртаун, е типичен пример за настояванията, отправени към работодателите на тези мъже да направят нещо. В него се предлагало в неделя да им се оставя малко време, в което да са свободни от задължения, за да имат възможност тези, които желаят, да посетят черковната служба. Колкото и странно да звучи, екипажът на „Барбара Брей“ лесно би имал такава възможност, ако един от обичайните им престои е бил в Оксфорд, защото през 1838 година Хенри Уорд, богат търговец на въглища, построил „Параклиса на лодкарите“ — един плуващ параклис, закотвен недалеч от Хайт Бридж, в който се отслужвали литургии в неделя следобед и сряда вечер. За Джоана Франкс, както и за опечаления й съпруг и родителите й е било истинска човешка трагедия, че проповедта, прочетена на убийците в неделята, предшествала екзекуцията им, е била навярно първата, а също и последната в живота им.
Но оттогава е минало много време. Плуващият параклис отдавна го няма и никой днес не може със сигурността посочи окаяната земя в околностите на оксфордската тъмница, където нявга са били погребвани известни престъпници, убийци и други прокълнати от съдбата люде.
Глава деветнадесета
Ние четем чудесни неща, но никога не можем да ги почувстваме напълно, докато не минем по стъпките на автора.
Морс бе доволен, че полковникът бе пренебрегнал съвета на доктор Джонсън към всички автори, гласящ, че веднъж написали нещо особено хубаво, те би трябвало да го заличат. „Четвърта част“ бе най- добре написаният раздел и както се оказа, един от най-ценните моменти от доста задоволителното засега възстановяване на Морс. Той прелисти назад страниците, за да се наслади отново на няколко от чудесните фрази. Великолепни наистина бяха съчетанията като „задоволяване на садистичния копнеж“, а още по- доброто — „сардонично безчувствие“. Но те означаваха много повече от това. Те изглежда подсказваха, че пристрастията на полковника май леко се бяха изместили. Докато в началото предубедеността му към лодкарите бе силно изразена, изглежда, че колкото по-нататък отиваше разказът, толкова по-силно нарастваше състраданието му към злощастния екипаж. Точно това ставаше и при Морс.
А беше толкова добра история! Така че не беше никак изненадващо, че из гробищата на XIX век полковникът бе изровил именно нейните голи кости сред стотиците други. Всички съставки бяха налице, за да се хареса тя на широката читателска публика, ако успееше само да се промъкне през вратата на популярността. „Красавицата и зверовете“ — ето какво представляваше по същество.
Поне както я беше видял полковникът.
За Морс, който отдавна бе отхвърлил сладникавите, безвредни утешения на общоприетата религия, удобството, предлагано на блудните души да приемат светото причастие, преди да бъдат варварски обесени един по един, беше в странно несъответствие със забраната същите тези души да бъдат погребани на някое така наречено „свято място“. И това му напомни за един откъс, който някога бе представлявал част от умствения му багаж и чийто думи сега бавно си припомни. В „Тес от рода Дърбървил“ — самата Тес търси да погребе своето незаконно дете на мястото, където „копривата расте и където всички некръстени деца, прословути пияници, самоубийци и други…“ Как завършваше? Не беше ли — да! — „други от предполагаемо прокълнатите са положени“. Виж ти, виж ти! Малко плагиатство от страна на полковника. Трябвало е наистина да постави в кавички тази паметна фраза. Една дребна измама. Дали нямаше и други места, където си бе послужил с измама? Неволно може би? Само малко?
Заслужаваше ли си да се провери?
Плаващият параклис също интересуваше Морс, особено след като неотдавна бе прочел нещо за него в един брой на „Оксфорд таймс“. Смътно си спомни, че макар компанията „Оксфордски канал“ да давала редовно пари за неговото поддържане, корабчето, на което се помещавал, в крайна сметка потънало (подобно надеждите на лодкарите) и той бил заземен, така да се каже, през втората половина на века като постоянен параклис на „Хайт бридж стрийт“. А сега, след метаморфозите при последния си ремонт се бе превърнал във фирма за поставяне на двойни стъкла.
Без да се върне към началото на текста, Морс не можеше за момента да си спомни кои от другите членове на екипажа са били женени. Но се почувства добре, като научи, че жената на Олдфийлд подкрепила съпруга си и докрай делила с него радости и скърби. А „скърбите“ се бяха оказали доста потресаващи. Колко интересно също би било да научи нещо и за нейната съдба. Как му се искаше да бе имал възможност да поговори с нея още тогава. Получила (както може да се предположи) и ужасната картичка, адресирана до нея и предадена на свещеника под самата бесилка, тя сигурно е сметнала за абсолютно невъзможно да повярва, че нейният съпруг е могъл да извърши такова злодеяние. Но нейната роля в драмата е била съвсем малка. Само две появявания, първото от които завършило с пълно загубване на съзнание, а второто — с получаването на мъчително кратка бележчица от гроба. Морс кимна доста тъжно с глава. В наши дни би имало тълпи от репортери от „Световни новини“, „Сънди мирър“ и останалите, разчепкващи живота на бедната жена и търсещи да изкопчат жизнено важна информация, като например
