настанил обратно в леглото си, когато Грийнъуей (известен сред приятелите си като Уоги) се обади:
— Много сте добър на кръстословици!
— Горе-долу.
— Знаете ли нещо за крикета?
— Не много. Какво е обяснението?
— Известното откриване на резултата на Брадман.
— С колко букви?
— Шест. Гледах Брадман през 48-ма. Тогава той откри резултата.
— Аз не бих се насочил към крикет — каза Морс. — Просто си спомнете за Уолт Дисни.
Грийнъуей облиза върха на молива си и се замисли.
— Кой е съставителят на кръстословицата тази седмица? — попита Морс.
— Някой си на име Кихот.
Морс се усмихна. Какво съвпадение, нали?
Глава двадесет и трета
Всичко, което човечеството е направило, измислило, постигнало или било, всичко лежи, магически съхранено, в страниците на книгите.
Embarras de richesses7 — и цял ден да бе обикалял сред лавиците на местната библиотека в Самъртаун, Морс не би могъл да избере други две книги с по-познавателен характер.
Първо, от „Викторианският Бенбъри“ се сдоби с информацията, че към 1850 година дългите маршрути с пощенски коли през Бенбъри за Лондон били изоставени благодарение почти изцяло на новата железопътна линия от Оксфорд до столицата. Обаче като непосредствен резултат от това обслужване броят на колите между Бенбъри и Оксфорд (само на двадесет мили на юг) всъщност се увеличил и през 1850-те и 1860-те години имало редовен и ефективен транспорт между Оксфорд и Бенбъри. Освен това авторът даваше пълни подробности за пощенските коли, движили се въпросния ден за които Джоана Франкс положително се е била осведомила: със сигурност през първата половина на следващия ден, три пъти е можело да се видят пощенски коне, галопиращи на юг, возещи взетите от страноприемницата „Суон“ в Бенбъри пътници до страноприемницата „Ейнджъл“ на главната улица в Оксфорд. За сумата от два шилинга и един пенс. Още по-интересно за Морс беше положението, отнасящо се за самия Оксфорд, където влакове за Падингтън, според втория реферативен труд, били далеч по-чести и по-бързи, отколкото си бе представял. И както може да се предположи, на самата Джоана й е била предоставена точно същата информация в Бенбъри в тоя съдбоносен ден: не по-малко от десет влака дневно, тръгващи в 2.10, 7.50, 9.00, 10.45, 11.45, 12.55, 14.45, 16.00, 17.50 и 20.00 часа. Embarras de choix.8 Естествено цените на билетите изглеждали малко солени — за първа, втора и трета класа-съответно 16, 10, и 6 шилинга, за едно разстояние, малко по-дълго от 60 мили. Но достатъчно безпристрастният историограф на оксфордските железници бе прибавил факта, че също така са се движили три пощенски коли на ден, поне до 1870-те, извършващи сравнително бавно пътуване до Лондон през бариерите на Хенли и Рединг: каретите „Бленхайм“ и „Уелският принц“, тръгващи в 10.30, а „Съперникът“ — час по-късно, и цените на билетите били с „цял шилинг“ по-ниски от третокласните билети за влак. И къде е била последната им спирка в столицата? Беше невероятно. Еджуеър роуд.
Така че в продължение на няколко минути Морс се опита да види нещата през погледа на Джоана — една Джоана, която (той нямаше причини да не вярва в това) е била in extremis.9 Пристигнала в Бенбъри по-късничко вечерта, тя би трябвало бързо да е схванала положението. Никакъв шанс да хване нещо веднага, но налице е била възможността да прекара нощта в Бенбъри, може би в една от кръчмите по кея. Не първокласен хотел с четири звезди, но все пак приличен и сигурен подслон за не повече от два шилинга или там някъде. После — една от пощенските коли до Оксфорд на другата сутрин; книгата споменаваше една в 9.30, пристигаща в Оксфорд около 13.00 часа. Това би означавало да хване без никакви усилия влака в 14.45 за Падингтън или един от следващите три влака в случай на злополука с конете. Съвсем просто! Ако в крайна сметка твърдо е била решила да избяга завинаги от мъчителите си, положението е било ясно. За нощувка — два шилинга, два шилинга и един пенс струвало пътуването с пощенската кола, шест шилинга за билета за трета класа с влака; значи, че за около десет шилинга и се е предлагала последна възможност да спаси живота си. Би могла да го направи без особено усилие, без особени разходи.
Но не го е направила. Защо? Според общоприетото твърдение тя нямала нито пени на свое име, дума да не става за половин гвинея. Не е ли имала нещо, което да продаде или заложи? Не е ли имала ценности у себе си? Какво е имала в своите две кутии? Нищо, което да има някаква стойност? Защо тогава, ако това е било така, изобщо е съществувало и най-малкото подозрение за кражба? Морс бавно поклати глава. О, боже! — как му се искаше да погледне за малко в една от тия кутии!
Беше време за чай, а Морс не знаеше, че желанието му вече е изпълнено.
Глава двадесет и четвърта
Magnus Alexander corpore parvus erat. (Дори Александър Велики не е отговарял на изискванията за ръст, за да стане полицай).
Нормално смените на сестринския персонал на болницата „Джон Радклиф 2“ бяха: първа (7.45 — 15.45), втора (13.00 — 21.30) и нощна (21.00 — 8.15). По-скоро нощна, отколкото дневна птица, Айлийн Стантън не споделяше нито едно от ширещите се възражения срещу нощната смяна. По рождение с темперамент, леко обагрен от меланхолия, тя бе може би естествено чедо на мрака. Но специално тая седмица бе необикновена. И тоя ден тя беше втора смяна.
Омъжена на 19 години и разведена на 20, сега, пет години по-късно, тя живееше в Уонтидж с един мъж, 15 години по-стар от нея, който бе празнувал 40-ия си рожден ден предишната вечер (оттук и разместването). Празненството бе вървяло великолепно, докато тъкмо след полунощ самият рожденик не бе замесен в покъртително малко юмручно сбиване заради нея! По филмите и по телевизията, след като е повален в безсъзнание от яростен удар с железен прът, героят трябва само за момент да поразтрие удареното място, преди да възобнови мисията си. Но в живота, както знаеше Айлийн, не беше така — много по-вероятно бе жертвата да се окаже накрая в интензивното отделение — с мозъчно увреждане при това. Доста по-жестоко. Като снощи (тази сутрин!), когато мъжът, с който живееше, го цапнаха по лицето, горната му устна драматично се разцепи и един от горните му зъби се счупи до корена. Не беше добре за външния му вид, за гордостта му, за празненството, за Айлийн или за когото и да било. Изобщо не беше добре! За n-ти път тя се връщаше мислено към инцидента, докато караше към Оксфорд. Паркира своето ябълково-зелено „Метро“ на паркинга на болницата с табела „Само за персонала“ и слезе до гардеробната в сутерена да се преоблече. Знаеше, че връщането в отделението щеше да й подейства добре. Досега бе успяла доста лесно да избегне да се забърка в каквито и да са емоционални връзки с пациентите си и това, което й се искаше за момента, бе да изпълнява предано задълженията си на медицинска сестра през следващите няколко часа, да забрави предишната вечер, когато бе пийнала малко повечко и бе флиртувала доста открито с мъж, когото срещаше за първи път. Никакво главоболие от препиването, въпреки че изведнъж се запита дали пък всъщност нямаше махмурлук, който просто не бе забелязала сред другите душевни вълнения. Както и да е,
