вече претендираха за своя дял. Тогава нямаше нищо учудващо в онзи неприятен случай, когато Таунс се бе нахвърлил върху Масън — и то с нож!
Според уговорката Томас Уутън я снабдява с фенер. Нощта е суха и спокойна, макар и тъмна, и пламъкът се поклаща само от време на време, когато тя го взема и скача леко от „Барбара Брей“ — шапката и обувките и са си на мястото — върху пътеката на брега, и много скоро Джоана изчезва от погледа на младежа, който сега гледа право напред, а на широката му похотлива уста трепти усмивка.
Разбира се, било нещо обичайно пътничките да скачат на брега от тесните лодки през доста равни интервали: дамският тоалет изисквал приличие в по-голяма степен от мъжкия. Но Джоана можела да се позабави малко повече от обичайното тая вечер… — така казала.
Тя се отдръпнала в шубраците и наблюдавала очертанията на лодката да се разтапят все повече и повече в нощта. После, преценявайки, че екипажът вече не може да я чуе, тя извикала името на мъжа, без да получи отговор първия път; после отново; после трети път — докато чула прошумоляване и движение в храстите до нея, покрай каменната стена на голяма къща — и приглушено, напрегнато „Шшт!“
Нощта била много тиха и гласът й се понесал прекалено ясно надолу по канала и младежът на румпела, както и мъжът с коня едновременно се обърнали да погледнат в тъмнината. Но не могли да видят нищо и като не чули нищо, повече никой от тях не се замислил вече по въпроса.
Но един от мъжете, за който се предполагало, че спи, също го чул!
Междувременно Джоана и нейният съучастник, прикривайки се в сенките, преминават бързо и крадешком покрай редицата еднакви малки каменни къщи, построени отстрани на канала при Тръп, плъзват се незабелязано покрай тъмните, притихнали прозорци на страноприемницата „Боут“ и вече тръгват по- свободно по късия, ограден от жив плет път, водещ към шосето Оксфорд — Бенбъри.
През следващите три мили по Оксфордския канал на „Барбара Брей“ предстояло да премине шлюзовете при Раундърм, Кидлингтьн Грийн и Шатълуърт — последният на север от водоема, известен като „Канала на херцога“. Преодоляването на тия шлюзове (толкова внимателно пресметнато!) щяло да предостави подходяща възможност. Така че всъщност нямало никакъв проблем. Много по-трудно се оказало осъществяването на срещата им. И наистина Олдфийлд неведнъж отправял подозрителни погледи към Джоана през последните двадесет и четири часа, докато тя правела (по необходимост!) дневните си и нощни разходки. Обаче тя знаела как да се справи с Олдфийлд, капитана на „Барбара Брей“.
— Всичко ли е готово?
Той кимна рязко.
— Не приказвай сега!
Отидоха до една покрита товарна кола с впрегнат в нея петнист кон, завързан за една бреза току до ивицата трева край пътя. Луната се появяваше за малко и пак се скриваше зад бавно движещите се облаци; наоколо нямаше жива душа.
— Нож? — попита той.
— Наточих го.
Той кимна със свирепо задоволство.
Тя свали наметалото и му го подаде, като на свой ред взе от него друго — подобно на нейното, обаче от по-евтин плат, с по-проста кройка и малко по-дълго.
— Не си забравила кърпичката, нали?
Тя бързо провери отново, като извади от десния джоб на предишното си наметало малкото бяло квадратче лен, украсено с дантела с изящно избродираните в единия ъгъл с розова коприна инициали Дж.Ф.
Хитро измислена подробност!
— Тя… тя вътре ли е? — попита Джоана, полуобърната към задната част на фургона и за първи път гласът й прозвуча нервно и неочаквано дрезгаво.
Той кимна веднъж рязко с глава, а малките му очички блестяха на покритото му с гъста брада лице.
— Всъщност не искам да я видя.
— Не е нужно.
Мъжът бе взел фенера и когато и двамата се качиха на капрата, той освети начертана на ръка карта, като десният му показалец сочеше един мост под канала на около 400 метра северно от шлюза при Шатълуърт.
— Ще отидем дотук! Ще ги изчакаме там, нали? Качи се пак на борда. После, след като — след като преминете шлюза — ти…
— Както се разбрахме!
— Да. Скочи във водата. Можеш да останеш вътре, колкото искаш. Но внимавай някой да не те види да излизаш! Фургонът ще бъде до моста. Влез в него! Стой тихо и не вдигай шум! Ясно, нали? Ще дойда веднага, щом…
Джоана извади ножа изпод полата си.
— Искаш ли аз да го направя?
— Не!
Той бързо взе ножа.
— Не?
— Просто — продължи той, — просто лицето й, такова… ами… станало е синьо!
— Мислех, че мъртвите обикновено побледняват… — прошепна Джоана.
Мъжът се покачи на капрата и я изтегли при себе си, преди да изчезне за малко в тъмнината на покритата кола, където, като държеше фенера доста встрани от лицето, повдигна полите на мъртвата жена и със сръчността на хирург направи разрез, дълъг около петнадесетина сантиметра отпред на памучните й гащи с дълги крачоли.
Мъжът тъкмо подаваше на Джоана две бутилки доста тъмна на вид бира „Ранинг Хорс“, когато почувства ръката й здраво да стиска рамото му и да го разтърсва, разтърсва, разтърсва…
— Малко супа, мистър Морс? Беше Вайълет.
Глава двадесет и осма
Лъжливостта е система, в която живеем. Единият изход е пиянството, другият смъртта.
Рапортът бе редовно събитие във всички отделения в болницата „Джон Радклиф 2“. Той се провеждаше при поемане на дежурството от всяка следваща смяна и представляваше съвещание на болничния и медицински персонал. В няколко от отделенията краят на седмицата бе възможност за някои от изтъкнатите консултанти и друг висш медицински персонал да съсредоточат вниманието си върху такива странични неща като каране на лодки и „БМВ“-та. Но в много от предхирургичните отделения, като Отделение 7С, рапортите си вървяха съвсем по същия начин, както в останалите дни, както и през тая втора неделя от престоя на Морс в болницата.
Всъщност съвещанието в един часа на обяд се отличаваше с голяма посещаемост: старшият консултант, един младши лекар, старшата сестра Маклийн, сестрата на отделението Стантън и две стажантки. Струпала се в малката стая на старшата сестра, групата методично преценяваше пациентите в отделението, накратко обсъждаше случаите, които се подобряваха, влошаваха, прогнозите, лечението и свързаните с това проблеми.
Очевидно Морс вече не представляваше голям проблем.
— Морс!
Лека усмивка се появи на лицето на консултанта, когато му подадоха съответните бележки по епикризата.
— Той се възстановява много добре — потвърди старшата сестра със закрилническия тон на майка на родителска среща, когато й съобщават, че детето й не учи достатъчно старателно.
