Сега има закон, написан в най-мрачната от книгите на живота, и той е следният: ако погледнете нещо деветстотин деветдесет и девет пъти, няма нищо страшно, ако го погледнете за хиляден път, има огромна опасност да ви се стори, че го виждате за първи път.
Същото важи и за кръстословиците, нали? Седите и размишлявате все по-дълбоко и по-дълбоко върху някое непонятно обяснение и не стигате до никъде. Отдръпнете се обаче по-назад! — и още по-назад! — и отговорът ще закрещи с подигравателно тържество. Онези обувки, разбира се… обувките, в които дълго се бе взирал и всъщност не бе видял.
Морс тръпнеше в очакване на края на сутрешното си очищение, за да прочете отново и отново произведението на полковника, като се връщаше бавно и с наслада на отделни места — винаги бе правил така като дете, когато методично изяждаше белтъка, докато му останеше само златния кръг на жълтъка, в който накрая да потапя с пресметната прецизност пържените картофки.
Как точно бе формулирано това в доклада по делото? Да, кимна Морс: когато Чарлз Франкс погледнал тялото, той го разпознал, колкото и ужасно обезобразено да било, по малко петънце зад лявото ухо на съпругата си, белег, за който само родител или любовник би могъл да знае. Или мошеник. О, боже, дали въобще някога преди в английските съдилища се е извършвала идентификация на труп въз основа на толкова незначително доказателство? Това е не само прекалено незначителен физически недостатък на място, където никой друг не би подозирал съществуването му, но недостатък, който съществувал на главата на Джоана Франкс само защото съществувал в главата на новия й съпруг! О, той разбира се, си е бил на мястото! Докторът, следователят, полицейският инспектор, тези, които са съблекли мъртвата жена и са я преоблекли за подобаващо християнско погребение — толкова много свидетели, които биха могли в случай на нужда да потвърдят наличието на този дефект върху толкова хубавото някога лице! Но кой бе потвърдил, че лицето е на Джоана? Съпругът? Да, той си бе казал думата. Но единствените други, които са могли да знаят, родителите — къде са били те? Очевидно те не бяха играли изобщо някаква роля в процеса на лодкарите в Оксфорд. Защо? Дали майката е била прекалено съсипана от скръб, за да даде показания? Дали изобщо е била жива по време на процеса? Бащата обаче е бил жив, нали? Застрахователният агент…
Морс мислено се върна към главния въпрос, който се опитваше да докаже пред своите въображаеми съдебни заседатели. Нито един съд не би приел толкова едностранчива идентификация без доказателство, което да я подкрепи, но имаше нещо (Морс отново намери точно пасажа): потвърждението се основаваше на обувките, впоследствие намерени в каютата на „Барбара Брей“, които до милиметър съвпадаха с очертанията на краката на мъртвата жена. И така нещата били ясни: първо, обувките в каютата принадлежали на Джоана Франкс, второ, те са били носени от удавената жена, следователно, трето, удавената жена била Джоана Франкс — QED (което и трябваше да се докаже). Дори Аристотел би останал доволен от такъв силогизъм. Неопровержимо! Всичките три твърдения — истинни като вечните истини. В такъв случай обувките трябва да принадлежат на жената, която се бе удавила. Но… но ако първото твърдение е невярно! Ако обувките не са били на Джоана? Тогава неумолимото умозаключение трябва да е, че това, което е било намерено да плава с лицето надолу в „Канала на херцога“ в 1859 година, не е било тялото на Джоана Франкс.
Момент, Морс! (Гласът на обвинението прокънтя оглушително в ухото му.) Добре! Идентифицирането на трупа, както е било представено, както си е всъщност, може би изглежда малко неубедително. Но имате ли вие някаква причина да поставяте под съмнение такова идентифициране? И гласът, който отговаряше в главата на Морс — неговият глас, — бе твърд и напълно уверен. И ако позволят моите многоуважаеми колеги, сега ще пристъпя към точно описание на събитията, станали между три и пет часа сутринта в сряда, 21 юни 1859 година.
Господа! Ние, които се занимаваме с установяване и възпроизвеждане както на процеса, така и на причините за престъплението, често се измъчваме от една и съща натрапчива мисъл: нещо се е случило, и то по определен начин. Цялата хипотеза, възпроизвеждането, вероятностите са нищо в сравнение с простата физическа истина на действително случилото се в онзи момент. Само ако… само ако, да речем, бихме могли да видим всичко, да видим всичко така, както в действителност се е случило! Господа, имам намерение да ви разкажа…
Продължавайте! — каза съдията.
Глава двадесет и седма
Въображение, което така ни завладява, че не усещаме, не чуваме дори звъна на хиляди фанфари!
Изправена вляво от вратата на каютата в предната част на корабчето, тя виждаше и двамата. Всеки репортер вероятно би описал как им текат лиги от устата или повръщат, най-малкото, че спят, издаващи силни хъркащи звуци. Но в тоя момент Джоана забелязваше само простия факт, едно съвсем недраматично обстоятелство: и двамата спяха — Олдфийлд и Масън — като само лекото повдигане и спускане на избелелия кафяв пухен юрган, с който и двамата бяха завити, издаваше пресеченото им дишане. Пияни? Да, много пияни, но самата Джоана се бе погрижила за това. Не че бе нужно дълго да ги убеждава, важното бе да се направи в подходящ момент… Тя мрачно се усмихна и погледна малкия сребърен часовник, който винаги старателно пазеше и носеше — подарък от баща й за 22-ия рожден ден (не 21-ия)10, в момента когато очакваше да получи няколко хонорара от Лондонската служба за издаване на патенти. И сега тя стисна в шепата си скъпоценния часовник като че ли беше талисман, от който зависеше успеха на предстоящото начинание.
От време на време говореше тихо — много тихо — със сръчния, глупав, пъпчив младеж, който стоеше до нея при входа на каютата. Лявата му ръка лежеше на зет-образния румпел, боядисан на червени, зелени и жълти ивици, дясната му ръка (и тя самата я бе поставила там) галеше пазвата на роклята й. Двадесет и пет метра по-напред конят (доста добър) сега стъпваше тежко и малко по-бавно; дървените стреки бяха силно опънати по хълбоците му, докато той напредваше по смълчаната пътека. От време на време се чуваше само плясъкът на водата, разбиваща се в „Барбара Брей“, която се насочваше все по на юг в нощта.
Джоана погледна бързо назад към плетената преграда, отделяща кърмата на тясната лодка.
— Доближи я още малко, Том! прошения тя, когато лодката влезе в завоя при Трън, малко след село Хентън Грей. — И не забравяй нашата малка сделка, добави тя, като се покачи на ръба на лодката, докато Уутън плавно маневрираше, за да я доближи още повече до десния бряг.
Уутън щеше да навърши 15 години през февруари 1860 година, но вече в много отношения доста беше надраснал възрастта си. Не във всичко обаче. Нито една друга жена не бе му вземала ума така, както Джоана. Той знаеше, че точно това се бе случило и с другите от екипажа. Имаше нещо сексуално възбуждащо и непреодолимо привличащо в Джоана Франкс. Нещо в блясъка на очите й, когато говореше; нещо в начина, по който езикът й леко облизваше крайчеца на устните, след като бе изяла порция овнешки пържоли с грах в някоя прихлупена кръчма покрай канала; излъчваше нещо порочно и пресметливо, след като бе пила наравно с тях — това щастливо очаквано, заличаващо грижите пиене, на което всички лодкари (включително и Уутън) редовно се отдаваха при пътуванията. А Олдфийлд вече бе я имал — Уутън бе напълно убеден в това! То бе станало, докато минаваха през един от транзитните тунели, където беше тъмно като в рог, а той — Уутън, с радост бе взел шестте шилинга от Олдфийлд и бе закрачил по пътеката, теглейки бавно „Барбара Брей“ към точицата светлинка, която постепенно бе ставала все по-голяма и по- голяма. Тогава мрачно бе слушал странно възбуждащите звуци на любещите се на койката, малко под нивото на което се намираше той самият. Таунс също бе получил шест шилинга от Олдфийлд за един тунел по на юг. И Таунс, и Масън — дългурестият с похотлив поглед Масън! — знаеха много добре какво става и
