вкъщи: ще слуша, каквото си поиска, ще чете, ще яде или пие. Е, разбира се, с мярка. И все пак болницата наистина щеше да му липсва! Щяха да му липсват сестрите, пациентите, режима, посетителите — щяха да му липсват много неща от живота в болничното заведение, което с малкото си недостатъци и много достойнства го бе приело болен и сега го изпращаше в сравнително добро здраве.
Но напускането на отделение 7С не се оказа знаменателно събитие за Морс. Когато пристигна съобщението — съвсем не със звън на фанфари! — да се присъедини към група хора, които щяха да бъдат откарани с линейка до Северен Оксфорд, той не успя да се сбогува почти с никого. Един от болните от отделението (Уоги) извършваше първото си следоперативно самостоятелно очищение в умивалнята; друг бе дълбоко заспал; трети току-що го бяха завели в ренгеновото отделение. Етиопският факлоносец седеше в леглото, цялата му поза говореше „Не ме безпокойте“, и четеше „Синият билет“(!), а последният беше (вече в продължение на часове) отделен със спуснати завеси, като очевидно му оставаше още малко от тоя земен живот; сигурно вече се бе сбогувал с всички на тоя свят. А повечето от сестрите изпълняваха задълженията си, като се суетяха нагоре-надолу и си даваха вид на много заети (при това имаше една-две нови физиономии) и Морс осъзна, че той беше само още един пациент, който вече не се нуждаеше от специални грижи, както преди една седмица. Той не очакваше да види Айлийн, която отново се бе върнала към нощните смени, както му бе казала. Дори и старшата сестра не се виждаше никъде, когато един млад, усмихнат санитар, ниско подстриган и е обеца, го изкара от отделението. Обаче успя да види Хубавата Фиона — тя седеше търпеливо в съседната ниша до един престарял гражданин и държеше легенче пред олигавената му уста. Махна му със свободната си ръка и промълви: „Всичко хубаво!“
Но Морс не можеше да отгатва думи по движението на устните и без да разбере казаното, бе изкаран в коридора, където той и санитарят зачакаха служебния асансьор да спре на седмия етаж.
Глава тридесета
(О, галопирайте бавно, коне на нощта!)
Въпреки че мисис Грийн бе оставила парното, което и без това не отопляваше всички стаи, отчасти пуснато, апартаментът изглеждаше студен и неприветлив. Би било добре да имаше някой да го посрещне: разбира се (и особено), Кристин… или Айлийн, или Фиона; дори, като си помислеше, самата всяваща ужас Неси. Но нямаше никой. Луис не бе идвал да прибере напъханите в пощенската кутия неща и Морс извади две коледни картички в бели пликове (първата от застрахователната компания с факсимиле от подписа на директора) и двата неделни вестника. Тези вестници, въпреки че от време на време имаше известна промяна в заглавията, неизменно отразяваха конфликта в съзнанието на Морс между интелектуалното и просташкото: избора между първа страница на единия — „Синодът дискутира отделянето на църквата от държавата“, и първа на другия — „Шест седмичното изпитание на роб на секса в подплатен с коприна ковчег“. Ако Морс избереше последния (както всъщност той направи), поне имаше извинението, че несъмнено това бе по-хубавото заглавие. И тази неделя, както обикновено, той прелисти страниците със снимки на едрогърди красавици и специалните хроники за интригите в Холивуд и мелодраматичните изневери. После си направи чаша нес кафе (което доста предпочиташе пред „истинското“), преди да се разположи и да прочете за последните колебания на световните фондови борси и мрачните перспективи за милионите болни и гладуващи в развиващите се страни по света.
В пет и половина телефонът иззвъня и Морс разбра, че единственото му желание бе това да е Кристин.
Беше Кристин.
Не само че бе открила рядката (и изключително ценна) книга, която Морс търсеше, но в продължение на около час тоя следобед („Не казвайте на никого!“) бе прегледала съответните страници и бе открила („Не се разочаровайте!“), че само една кратка страница бе посветена на интервюто на Самюел Картър с вече остаряващия Уолтър Таунс по повод на процеса на лодкарите.
— Чудесно! — каза Морс. — Откъде се обаждате?
— От…а, а-а… от къщи. (Защо това колебание?)
— Може би…
— Слушайте! — прекъсна го тя. — Преснимах го. Да го пратя ли по пощата? Или бих могла…
— Бихте ли го прочели бързо по телефона? Казвате, че е много късо?
— Не чета много добре.
— Затворете телефона — аз ще ви позвъня! Така ще можем да говорим, колкото си искаме.
— Знаете ли, аз не съм толкова зле финансово.
— Добре — карайте тогава!
— Страница 187, започвам — готов ли сте?
— Готов съм, госпожице!
„Измежду личностите, които можеше да срещнете в Пърф в тези последни месеци на 1884 година, бе и един мъж на име Уолтър Таунс. Въпреки че бе известен като местна знаменитост, трудно ми бе да открия качеството, което по всеобщо признание бе донесло такава слава на твърде — не, напълно! — окаяния субект, който скоро ми бе представен. Той бе дребен човек, само около метър и петдесет и пет висок, слаб, дори мършав на вид с дълбоко набраздено лице,по което бръчките се спускаха от очите до устата; освен това прекалено бледият цвят на лицето му бе останал недокоснат от лъчите на доста силното в тоя район слънце, а усещането за кухост се засилваше още повече от пълната липса на зъби по горната му челюст. Все пак в очите му се четеше спотаена (макар и ограничена) интелигентност, а също и известна печал като че ли от спомена за отдавна извършени злини. В действителност историята на тоя човек бе толкова мелодраматична, колкото читателите биха могли да желаят, тъй като бил помилван и свален от бесилката само минути преди изпълнение на присъдата. Следователно аз с най-голям, интерес и любопитство му задавах въпроси.
През 1860 година една жена е била убита при местния канал близо до Оксфорд и подозрението паднало върху екипажа на баржата, плаваща по курс на юг към Лондон. Четиримата членове на екипажа, включително самият Таунс и едно около четиринадесетгодишно момче, били своевременно арестувани и изпратени пред съда. Младежът бил оправдан, останалите трима осъдени и хвърлени в затвора на град Оксфорд до извършване на публичната екзекуция. Именно тук, две-три минути след последното посещение на свещеника при затворниците в килиите им на осъдени на смърт, Таунс получава вестта за своето помилване. Много малко хора наистина са преживявали такива перипетии (тук Кристин се запъна поради стария правопис), толкова драматични за техните съдби. Обаче разговорът ми с Таунс се оказа в значителна степен разочароващ. Беше почти необразован (по напълно понятни причини) и речта му трудно се разбираше. Западният му диалект (който веднага разпознах) бе до такава степен променен от австралийския му акцент, че с мъка можех да проследя някои негови изречения. Накратко, човекът, когото сега срещнах, изглеждаше зле подготвен да се справи с трудностите на живота — или поне с тези, с които се сблъскват свободните хора. А Таунс беше свободен човек, след като бе отработил своите петнадесет години каторжен труд в затвора в Лонгбей. Съсипан, тъп човек, преждевременно остарял (беше 47- годишен), каторжник-ветеран (или «нищожество»), преживял неописуемите агонии на човек, очакващ своята екзекуция на другия ден сутринта.
Що се отнася до страховитите и ужасяващи събития, неизменно свързани с последните часове на такива престъпници, малко можах да науча за тях. И все пак няколко факта може да представляват интерес за моите читатели. Например знае се, че всеки от затворниците закусил с агнешко печено със зеленчуци, въпреки че вероятно, според смътните спомени на Таунс, такива или подобни закуски им се поднасяли през целия период, последвал определянето на датата на екзекуцията.
Още по-мъчително, според Таунс, било, че не му се разрешавал достъп до останалите затворници и ако правилно съм разбрал, нещастният човек най-тежко е понесъл именно това «лишение». Таунс не можеше
