на светски разговор и въпреки че тя изглежда беше една много приятна млада дама, той предпочиташе вече да се залови с работата си.
— Харесвате го, нали? Имам предвид шефа ви?
— Той е най-добрият в бизнеса!
— Така ли? — попита Кристин тихичко.
— Ще ходите ли довечера?
— Мисля, че да. А вие?
— Ако открия нещо, а това за момента е твърде съмнително!
— Човек никога не знае!
Глава двадесет и първа
От люлката до ковчега бельото е на първо място.
В края на осемдесетте години на нашия век помещенията на Главното управление на Градската полиция на „Сейнт Олдейтс“ основно се ремонтираха и разширяваха… и работата беше още в разгара си, когато тази съботна утрин сержант Луис влезе през главния вход. Органите на сигурността упорито съхраняваха йерархичната си структура и приятелствата между по-висшите и по-низшите чинове вероятно винаги си оставаха леко дистанцирани. Все пак поне доста добре познаваше главния началник на управлението Бел от времето, когато бяха в Кидлингтън и се зарадва, като го видя в сградата.
Да, естествено Бел щеше да помогне, ако можеше; посещението на Луис бе много навременно, защото много ъгли и кътчета току-що бяха разчистени и съдържанието на десетки шкафове и покрити с прах сандъци и касетки неотдавна бе излязло за първи път, откакто се помнят, на бял свят. Заповедта на Бел по тоя въпрос беше ясна: ако за някои документи възникнеше и най-малко съмнение, че си струва да бъдат запазени — да се запазят; ако не — да бъдат унищожени. Но странно, че досега почти всичко, което бе съвсем неотдавна преоткрито, изглеждаше потенциално ценно за някого; и в крайна сметка бе отделена една цяла стая, в която съхранените реликви и спомени от най-ранни времена — във всеки случай от 1850 г. насам — бяха безразборно нахвърляни на купчини, чакащи подходяща оценка от университетски историци, социолози, криминолози, местни исторически дружества и автори. Всъщност, доколкото на Бел му беше известно, в стаята сега се намира офицер Райт. Тя извършва предварително най-общо каталогизиране и ако Луис иска да хвърли един поглед…
Като обясни, че това е обедната й почивка, офицер Райт, доста приятна около 25-годишна брюнетка, продължи да яде сандвичите си и да пише коледни картички. С едно махване на ръка тя разреши на Луис достъп до всеки ъгъл на стаята, където би пожелал да търси, след като той накратко бе изложил мисията си.
— Цялата е ваша, сержант. Или поне бих искала да е така!
Луис разбра какво имаше предвид тя. Морс му бе дал екземпляр от произведението на полковника (няколко допълнителни копия бяха оставени в отделението), но за момента Луис не виждаше дори и най- малка възможност да открие някаква връзка между нещо, случило се през 1860 година, и хаотичните купища от кутии, папки, чували, касетки и лежащите наоколо купища избелели с изръфани краища документи. Честно казано, личеше си, че сортирането бе започнало, тъй като петдесетина жълтеникаво-кафяви етикета с написани на тях дати бяха поставени върху доста по-спретнатия конгломерат от материали, отделен от останалите и подреден в някакво подобие на хронологична последователност. Но напразно Луис търсеше сред тези етикети 1859 и 1860 година. Струваше ли си да прегледа набързо останалата част?
В 1.45 часа след обяд, след оказалото се доста продължително търсене, Луис тихичко подсвирна.
— Намерихте ли нещо?
— Знаете ли нещо за това? — попита Луис. Бе извадил от един от сандъците за чай очукана и напукана кутия, дълга около петдесет сантиметра, широка тридесетина сантиметра и дълбока около двадесет. Малка кутия, както и да я погледнеше, която би могла да се носи без особено усилие поради наличието на месинговата плочка с дължина около десетина сантиметра в средата на капака й, с красиво оформена закръглена от едната страна дръжка, също от месинг. Но това, което веднага впечатли Луис — и го изпълни със странно вълнение — бяха гравираните върху тясната плочка инициали: „Дж. Д.“! Луис не бе прочел тъничкото книжле с особено внимание (или особен интерес, ако трябва да бъдем откровени), обаче ясно си спомняше двата „куфара“, които Джоана бе взела със себе си на корабчето, същите, които, както може да се предположи, били намерени в каютата след арестуването на екипажа. До този момент Луис бе имал бегла представа за вида „куфари“, които можеше да се видят пред оксфордските колежи при пристигането на студентите. Но със сигурност се споменаваше, че Джоана ги е носила, нали? А доста изтърканият вид на дръжката показваше, че тази кутия е била носена, и то често. А и името на първия съпруг на Джоана започваше с „Д“!
Полицайката се доближи и коленичи до кутията. Двете мънички кукички, по една от всяка страна на капака, лесно се движеха, а и ключалката отпред бе отворена, защото капакът се повдигна и разкри малка брезентова чанта върху зелената плюшена подплата, а на нея имаше избродирани с избелели жълти вълнени конци, същите инициали като на кутията.
Луис подсвирна още веднъж. По-силно.
— Може ли — можем ли…? Едва успяваше да прикрие вълнението в гласа си и полицайката спря изпълнения си с любопитство поглед върху него в продължение на няколко секунди, преди да изтръска леко върху пода съдържанието на чантата: малък ръждясал ключ, джобен гребен, метална лъжица, пет копчета за рокля, кукичка за плетене, пакет игли, две деликатни наглед обувки без токове и чифт дамски памучни гащи с крачоли. Луис, смаян и невярващ на очите си, поклати глава. Някакси предпазливо повдигна обувките, сякаш подозираше, че могат да се разпаднат, после само с палеца и показалеца хвана гащите!
— Мислите ли, че бих могъл да взема обувките и ъ-ъ-ъ…? — попита той. Офицер Райт още веднъж го погледна развеселена и с любопитство. — Няма страшно — добави Луис. — Не са за мен.
— Не са ли?
— Морс — работя за Морс.
— Предполагам искате да ми кажете, че на старини е развил фетишизъм към дамски гащи.
— Познавате ли го?
— Бих искала да е така!
— В болница е, страхувам се…
— Всички казват, че прекалено много пие!
— Е, може би малко повече от нужното.
— Смятате ли, че го познавате добре?
— Никой не го познава чак толкова добре!
— Трябва да се подпишете за тях…
— Донесете книгата!
— … и да ги върнете.
Луис се ухили.
— Малко ще са ми малки във всеки случай, нали? Имам предвид обувките.
Глава двадесет и втора
Не предприемайте действия заради едно име! Името е несигурно нещо, не можете да разчитате на него!
