И изведнъж тя развали всичко.
— Аз много не умирам за четене напоследък. Последната книга, която съм поглеждала, бе „Джейн Еър“ за изпита по английски в училище.
— Хареса ли ти? (Бедната мила Шарлот отдавна се радваше на специално топло чувство от страна на Морс.)
— Доста скучновата. Просто беше задължителна — за изпита.
О, боже!
Като кръстоса обутите си в черни чорапи крака, тя свали една от обувките си с равни подметки и изтърси някаква невидима песъчинка на болничния под.
— Кога хората си свалят обувките? — попита Морс. — В общия случай, искам да кажа?
— Ама че странен въпрос!
— Когато вътре има камъче — както ти сега, нали?
Фиона кимна.
— И когато си лягат.
— И? — Ами… когато газят във водата…
— Да?
— Когато гледат телевизия и си вдигат краката на канапето, ако си имат майка-чистница като моята.
— Нещо друго?
— Защо ви е всичко това?
— Ако имат мазоли или нещо подобно — продължи Морс, — и ходят на педикюрист.
— Да. Или ако краката им са подбити или уморени. Или ако трябва да си свалят чорапите по някаква причина…
— Каква например?
Морс видя чувственото пламъче в развеселения й поглед, докато тя се изправяше, за да опъне чаршафите и да разбухне възглавниците му.
— Е, ако вие на вашата възраст не знаете…
О, боже! Възраст.
Той се чувстваше толкова млад, колкото и преди много години, но внезапно пределно ясно видя себе си такъв, какъвто го възприемаше това младо момиче. Един стар мъж!
Но настроението му скоро щеше да се подобри от напълно неочакваната поява на сержант Луис, който обясни, че целта на неофициалната му визита (беше 2.15 часа следобед) била да разпита една жена, все още намираща се в интензивното отделение, във връзка с поредната зловеща катастрофа на шосе A4.
— Днес добре ли се чувствате, сър?
— Ще се почувствам отлично веднага щом ти се извиня, задето бях толкова отвратително неблагодарен!
— О, така ли? А кога точно, сър? Според мен, вие винаги сте бил неблагодарен към мен.
— Просто искам да ти кажа, че съжалявам — обясни Морс кротко и не многословно.
Луис, чийто гняв бе бълбукал и кипял като непредвидливо забравена на печката съдина, бе влязъл в отделението доста неохотно. Но когато след десетина минути излезе, той изпитваше онова удовлетворение, което неизменно го обхващаше, разбирайки, че Морс има нужда от него — дори само за да свърши, както бе в случая, едно най-обикновено запитване (Морс бе обяснил набързо задачата) и да се опита да открие дали съдебните регистри от сесиите на Оксфордския съд от 1859–60 година все още могат да се намерят и ако е така, съществуват ли все още някакви стенограми от процесите.
След посещението на Луис, Морс почувства, че е постигнал много по-добро разбирателство с вселената. Луис му бе простил с готовност и той изпитваше задоволство, точно както и Луис, което трудно би могъл да определи и само отчасти осъзнаваше. А освен Луис, заел се със съдебните регистри, имаше и още един помощник — един квалифициран библиотечен работник, който много бързо можеше да,се справи със списанието „Оксфордски дневник“. Но тя, уви, нямаше да се появи тази вечер!
Имай търпение, Морс!
В три часа следобед той се върна към началото на четвъртия и последен епизод от книгата на покойния полковник Денистън.
Глава осемнадесета
След отсъствие от тричетвърти час те се върнали в залата и след като имената им били прочетени едно по едно, всеки от подсъдимите зачакал с безмълвна тревога присъдата си. В отговор на обичайните въпроси на мистър Бенъм, Председателят на съдебните заседатели отговорил, че те всички са на едно мнение и са единодушни, че изправените на подсъдимата скамейка са ВИНОВНИ за убийството на Джоана Франкс. Съобщава се, че по лицата на мъжете от екипажа не се забелязала никаква видима промяна при произнасянето на присъдата, освен че в момента Олдфийлд малко пребледнял.
Черната качулка — символ на смъртта, била поставена на главата на Съдията и след като попитал подсъдимите дали имат нещо да кажат, той съобщил присъдата си със следните назидателни слова:
„Джак Олдфийлд, Алфред Масън, Уолтър Таунс — след като обстоятелствата по този случай бяха продължително и търпеливо изслушани и съответно обсъдени от Съдебните заседатели, всеки един поотделно и всички заедно се признавате за виновни за най-мерзкото престъпление — убийството на невинната и безпомощна жена, която е била под ваша закрила и която, сега вече няма причина да се съмняваме, е била обект на вашата похотливост, а после, за да предотвратите разкриването на вашето престъпление — е станала също и обект на вашата жестокост. Не търсете прошка за делата си на този свят! Обърнете се към милостивия Бог за прошката, която единствен Той може да отреди на грешниците, разкаяли се за делата си, и се пригответе от днес нататък за позорната смърт, която ви очаква. Този процес е едно от най-болезнените, най-отблъскващите и най-шокиращи дела, на които някога съм бил свидетел, и на мен сега ми остава само да приведа в действие ужасната и справедлива присъда в името на Закона, а именно да бъдете отведени там, откъдето сте взети, и оттам — до мястото на екзекуцията и да бъдете всеки един от вас обесени за врата, докато умрете и след това телата ви да бъдат закопани в двора на затвора и да не им се позволява привилегията да лежат в осветена земя. И дано Бог се смили над душите ви!“
След като процесът приключил и присъдата била произнесена, тримата мъже упорито продължавали да настояват, че са невинни. И действително, жената на Олдфийлд, която посетила затвора, била толкова завладяна от твърденията на мъжа си, че „тя самата изпаднала в припадък от ярост“.
Било станало горе-долу очевидно от различни изявления, включително и такива на Олдфийлд и Масън, че Таунс е бил по някакъв начин по-малко замесен в събитията от пътешествието по канала, отколкото другите двама. Затова следователно не било изненадващо, че някои представители на адвокатската професия решили, че има основания за едно преразглеждане на присъдата, дадена на Таунс. И така едно писмо, излагащо тяхното общо мнение, било отнесено в Лондон от един адвокат и бил издействан специален разговор с държавния секретар. В резултат от направените постъпки Таунс бил помилван (почти буквално) в предпоследната минута. Добрата новина му била съобщена в момента, когато лодкарите получавали за последен път светото причастие от свещеника на затвора. Таунс моментално избухнал в сълзи и като стиснал всеки от бившите си съдружници за ръката, започнал да ги целува с топло чувство и да повтаря „Господ да те благослови, скъпи приятелю!“, „Господ да те благослови, скъпи приятелю!“. Впоследствие той бил откаран в Австралия, където все още бил жив, когато, през 1884 година с него се
