дали е хъркал съпругът й, дали е имал татуировки по горните или долни крайници, колко често са имали сексуални контакти или какъв е бил обичайният поздрав на любящия съпруг, когато се е завръщал от предишните си кръвожадни мисии.
Живеем в твърде изродено време, реши Морс. Все пак дълбоко в себе си осъзнаваше колко глупаво е да мисли това. Той самият наистина не бе по-добър от някои от тези ловци на материали за скандалната хроника. Току-що си бе признал, нали? — колко много на него самия му се искаше да интервюира мисис Олдфийлд и да поговорят за всичко, което тя вероятно е знаела. Ами (отрезвяваща мисъл!) ако тя е канила всеки от тях в кабината си, един след друг, поотделно и е искала по двадесет хиляди лири?
Обаче сега нямаше никаква възможност за интервю или разговор с нито една от двете… Но внезапно на Морс му хрумна, че може би има: „Пътувания и разговори на обратната страна на Земята“ на Самюел Картър. Това сигурно би могло да се окаже твърде интересен документ, нали? И (Морс се досети е особено удоволствие) той сигурно би могъл да се намери някъде по полиците на трите или четирите най-големи библиотеки в Обединеното кралство, най-изтъкнатата от които винаги ще си остане библиотеката „Бодли“.
Луис вече бе получил своята научно-изследовател-ска задача; а и за втория му научен работник в тази област бе започнало да се натрупва работа: при наличието на „Оксфордски дневник“ на Джаксън и сега книгата на Картър… Полковникът беше ли правил справки е нея? Сигурно, предположи Морс — и това малко го разочарова.
Тази петъчна вечер Морс бе посетен както от сержант Луис, така и от Кристин Грийнъуей, като последната внезапно бе променила решението си и бе наминала преди коктейла на площад „Уелингтън“. Не бе й представлявало особена трудност. Тъкмо обратното.
Морс бе много щастлив.
Глава двадесета
Тези омразни личности, наричани изследователи на оригинални документи.
Както обикновено, когато ходеше в Оксфорд в събота, Кристин Грийнъуей стигна с колата до кръстовището „Пеъртрий“ и хвана градския автобус. Слезе в Корнмаркет, стигна пеша до Карфокс, зави надясно по „Куийнс стрийт“, продължи по оживената пешеходна зона до площад „Бон“ и веднага след сградата на магазина „Селфридж“ влезе в централната библиотека „Уестгейт“. Сред погрешните предположения, направени от главния инспектор Морс предишната вечер, бе и фактът, че за нея ще бъде просто детинска игра да измъкне микрофилма (така да се каже) на който и да е вестник, когато и да е отпечатан той, и след като проникне без никакво усилие в миналото, ще притежава необходимите технически умения и средства, за да извърши незабавно някои проучвания. Тя не му беше казала, че в „Бодли“, доколкото й бе известно, изобщо не бяха снели на микрофилм цялата национална преса от XIX век, нито пък, че тя самата е от хората, които бяха в непрекъсната война с всички видове електрически машинарийки. Тя просто се бе съгласила с него: да, щеше да е доста проста работа; и би се радвала да помогне — отново. Честно казано, това наистина бе така. Рано сутринта се бе обадила на нейна позната в отдела за справки на централната библиотека „Уестгейт“ и бе разбрала, че може да получи незабавно достъп до „Оксфордски дневник“ на Джаксън за 1859 и 1860 година. За колко време искаше да ги запази? Един час? Два? Кристин сметна, че един час ще й стигне. От 10.30 до 11.30 часа преди обяд тогава? Може би Морс е бил прав през цялото време. Може би нямаше да е трудно. Не след дълго тя седеше на маслинено-зелен пластмасов стол на втория етаж в централната библиотека в отдела за „Местна история и проучвания“ пред устройството за четене на микрофилми, наподобяващо до известна степен горната половина на телефонна будка на британската компания „Телеком“, а пред нея имаше вертикален плот с големина около половин метър, върху който в колонки, широки около пет-шест сантиметра, се появяваха фотографираните страници на вестника. Нямаше мъкнене и прелистване на доста трудните за ползване тежки подвързани свитъци с вестници. „Детинска игра“! Един млад услужлив библиотечен работник предварително бе нагласил копчетата с надписи „Фокусиране на изображението“, „Увеличение“, „Контролиране на светлината“ и Кристин само трябваше с дясната си ръка да върти една ръчка, за да преглежда с желаната от нея бързина страниците на „Оксфордски дневник“.
Въпреки всичко изпита облекчение, като разбра, че списанието бе седмичник, а не ежедневник. Много скоро откри колоните, отнасящи се до първия процес през август 1859 година. Започна да си води бележки за това, което бе открила, и също както се бе случило с Морс, интересът й все повече и повече нарастваше. Когато привърши с проучването на втория процес през април 1860 година, бе вече напълно завладяна. Искаше й се да се върне и да провери някои неща, но очите й започнаха да се уморяват; когато буквите заподскачаха като редици войници, равняващи се надясно, тя реши, че е открила два факта, които можеше да се харесат на Морс. Така поне се надяваше. Прегледа набързо нахвърляните бележки, за да се увери, че после ще може да ги приведе в по-четлив вид, когато един делови разговор, водещ се само на три-четири метра зад нея на бюрото за справки, привлече вниманието й.
— Да, опитах в архива на общината, но без особен успех.
— Тогава смятам, че най-добре е да опитате при градските архивисти. Те имат бюро на…
— Те ме изпратиха тук.
— О! — Телефонът иззвъня и момичето на информацията се извини и вдигна слушалката.
Кристин събра бележките си, изключи УЧМ (както изглежда наричаха монитора) и се приближи до бюрото.
— Вчера вечерта се запознахме — започна тя.
Сержант Луис й се усмихна и поздрави:
— Здравейте.
— Изглежда имам повече късмет от вас, сержант.
— О-о! На мен винаги ми дава най-мръсната работа — не знам защо се хващам…, а освен това днес е почивният ми ден!
— И моят!
— Много съжалявам, че не можем да ви помогнем, господине — обади се момичето (тя се бе справила с още едно запитване). — Но ако няма следи и при архиварите…
Луис кимна.
— Е, все пак благодаря.
Той придружи Кристин до летящата врата и тогава на момичето от информацията му хрумна още нещо:
— Можете да опитате в полицейското управление на „Сейнт Олдейтс“. Чувала съм с ушите си, че доста документи и вещи са били прибрани от полицията през войната („Коя война?“ — промърмори Луис едва чуто). — И естествено, може би…
— Много благодаря!
— Те не са толкова услужливи обаче по отношение на широката публика — сигурна съм, знаете…
— О, да!
Но телефонът отново зазвъня и този път библиотекарката го вдигна, убедена, че е отпратила последния си клиент с мисия, която щеше да се окаже напълно безрезултатна.
Понякога Кристин се чувстваше малко неспокойна, когато беше сама на многолюдна улица; но изпита приятно усещане на закрила, докато вървеше обратно към Карфакс покрай плещестата фигура на сержант Луис, извисила се до и над нея. Градският часовник „Големият Том“ биеше 12 по обяд.
— Дали не бихте искали да пийнете нещо… — започна Луис.
— Не… не, благодаря. По принцип не пия много, а е и малко… малко е раничко, нали така?
Луис се ухили:
— Е, това не го чувам често от шефа! — Но се почувства облекчен. Не беше много добър във воденето
