Но Лана не можеше. Блясъкът в погледа й подсказваше, че тя е напълно съгласна.
— Да — радостно промълви тя.
Сокола дълбоко пое въздух. После го издиша. Огънят изглежда го напусна, докато той си почиваше така. Погледът му нежно се спря на нея.
— Студено ти е — отбеляза той.
Лана се огледа и видя, че е настръхнала от студения въздух. Потръпна, защото едва сега разбра, че се вледенява. Сокола се отдръпна от нея и я хвана за ръка.
— По-добре да се облечем, преди да си настинала.
— Ами ти? — отвърна му с въпрос Лана.
— Кожата ми е по-дебела от твоята по много линии — отговори той и я поведе към потилнята.
Дрехите му бяха сгънати до тези на Лана, но Сокола се скри зад постройката, докато Лана започна да се облича. Тъкмо закопчаваше копчето на джинсите си, когато той се появи по примитивната набедрена препаска. Облече се почти със същата скорост, но движенията му не бяха така припрени като тези на Лана.
— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш до пещерата? — попита той.
— Качването трябва да е по-лесно — отвърна Лана.
Така беше, но въпреки това Сокола остана долу, докато тя стигна скалната издатина. След това и той се качи, носейки манерките. Мракът в пещерата я правеше още по-студена.
— Да направя ли малко кафе? — предложи Лана.
— Да, бих пийнал малко. — Той й подаде една манерка.
Когато кафето завря в тенекиената съдинка, Лана добави лъжица изворна вода, за да подобри вкуса му. Седяха около огъня, разменяйки си чашата в задушевна атмосфера.
Сокола уморено сведе плещи и й подаде чашата.
— Допий го ти — каза той. — Аз ще подремна. Не съм мигнал през последните четиридесет и осем часа, по една или друга причина.
Изправи се на крака с котешка пъргавина и се отправи към леглото, стъкмено близо до седлото. Излегна се. Преди да закрие лицето си с шапката, я погледна:
— Не вярвам да имаме посещения, но по-добре ще е да си държиш очите отворени.
Заспа веднага. Лана се опита да не вдига шум, когато го заобикаляше. Намери гребен в торбата на Сокола и седна на огрения от слънцето праг на пещерата, за да среше косите си. Когато сенките започнаха да се издължават, Лана забеляза, че Сокола спи с ръце свити на гърдите, сякаш да се пази от студа. Изтупа наметката, за да падне всеки стрък трева, всяка сламчица, полепнала по нея, и го зави. Сокола помръдна, но не се събуди.
Преди да се скрие слънцето, тя приготви вечерята, мислейки, че Сокола няма да позволи да се пали огън след залеза. Светлината щеше да се вижда от километри разстояние в равното и пустинно поле. Не го повика преди яденето да е готово. Достатъчно бе да го докосне с ръка, и той се събуди.
След като се нахраниха, Лана приготви последната чаша кафе. Небето се багреше в пурпурночервено, нощта падаше и тя изгаси огъня. Сокола стоеше прав на прага на пещерата и се взираше в залеза, когато тя му донесе кафето.
— Къде мислиш, че са? — попита тя, отгатвайки неговите мисли.
— Не зная.
Той се обърна към нея и леко сви рамене. Лана му подаде чашата и усети как кожата й потръпва при допира на пръстите му, когато той я пое.
— Ще трябва ли да стоиш буден, за да пазиш тази нощ?
— Не. Не мисля, че ще се наложи. — Започна да духа горещата течност, преди да отпие глътка. — Не са такива хора, че да се върнат посред нощ.
В пурпурнооранжевата светлина Лана едва успяваше да различи покрива на колибата. Потилнята изобщо не се виждаше.
— Как си прекарал детството си тук? — попита тя, любопитна да узнае всичко, което бе свързано с него.
— По най-невинен начин. По дяволски невинен начин, както се разбра много по-късно — отвърна Сокола, но без горчивина. — Въпреки всичко през моето детство на навахос аз се научих на стабилност. Един ден ще ти покажа тази земя, най-вече Четирите ъгъла.
— Бих искала да я видя! — прие Лана. Той искаше да й я покаже, защото за него тя имаше особен смисъл.
— Хълмове и плата се простират сред равнини, покрити със салвия, някои прекосени от скалисти вериги, други гладки. — Гледаше с невиждащ поглед, а пространствата се разкриваха само пред неговите очи в ярката светлина на залеза. — Синкави каньони, покрити с борове, тъмни пясъци, червени скали. Как мога да ти опиша тези невероятни цветове, менящи наситеност и нюанси на слънце и на сянка? Тази земя тръпне и се движи, тласкана от силата, която я е създала.
Плътните нотки в гласа на Сокола й разкриха колко дълбоко чувстваше той връзката си със земята. Лана никога нямаше да може да сподели с него голямата привързаност. Трябваше да го разбере още в самото начало.
— Индианецът е неотделим от земята — каза Сокола.
Не се обръщаше към нея, а само гласно изразяваше мислите си:
— Всяко племе, отдалечено от земята на дедите си, е като отсечен клон — изсъхва и умира. Така е станало с чипеуа, с мохиканите, с чикасау. Докато навахос, пуеблос и апахите живеят по същите места от векове, сред четирите свещени планини и са надживели другите.
Замълча и й хвърли кос поглед, сякаш едва сега усети нейното присъствие.
— Извинявай!
— Не трябва да се извиняваш — възрази Лана.
— Трябва да знаеш всичко за мен. Няма никога да мога да напусна това място, ако не знам, че ще мога да се върна, когато поискам. Но не мога и да остана тук, след като знам, че навън има един различен свят. У мен винаги ще живеят двама души. Трябваше да се науча да ги държа заедно в интерес на цялото.
— Двама души като твоето име — Джим и Сокола, едното американско, а другото — индианско. Дж. и Ф.4 — това са същите инициали като името на баща ти.
— Това е чисто съвпадение — каза, свивайки рамене, за да покаже каква малка важност придава на този факт.
— И все пак имате много общи черти. Чад е наследил от него слабостта, а може би и повърхността. — Лана бе склонна да приеме, че Джон е страдал от чисто човешки недостатъци. — Ти имаш неговата сила и неговия ум. Да поемеш ръководството е нещо, което ти е вътрешно присъщо. Забелязах го по време на прибирането на животните. И това, че ме доведе тук, след като си открил какво е искал да ми стори Чад. Защо никога не си използвал таланта си? Всеки път, щом ти задавах този въпрос, ти го отбягваше.
— Някой път имам нужда да си тръгвам и да се връщам, когато си поискам. А началниците имат отвратителния навик да изискват от хората да спазват стриктно работното време.
— Но ако ти сам си си началник, ще можеш да нагодиш работното си време според собствените си нужди — припомни му Лана.
Сокола се усмихна лениво и взе чашата.
— Вече ти казах веднъж, че много мислиш — пошегува се той и се отдалечи от прага на пещерата. — Отивам да дам вода на конете и да видя как са настанени за през нощта. Ще трябва да намерим начин да ги поразтъпчем утре, в противен случай ще ги втресе.
Лана стоеше неподвижно, вслушвайки се в леките шумове зад гърба си. Замисли се, като гледаше изгряващите звезди и луната, която бавно се издигаше по небесния склон. Изпи кафето до последна капка. После разклати чашата и изсипа на пода на пещерата останалите няколко зрънца. Когато се обърна, видя, че Сокола лежи на земята.
Той отхвърли единия край на кожения чувал.
— Донеси си завивката и седни близо до мен — покани я той.
Лана забеляза, че е напълно облечен, затова не свали дрехите си. След като остави чашата в торбата с провизиите, тя отиде при него. Сокола й предложи рамото си за възглавница и тя се сви в гънката на ръката
