му.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Не ме боли глава, ако това имаш предвид — закачливо отвърна той с нисък глас.

Лана усети, че руменина залива бузите й.

— Не исках да кажа точно това.

Но плътта й усещаше повика на неговия мъжествен профил и на тялото, лежащо до нея. Сокола въздъхна и се обърна на хълбок към нея. Ръката му се плъзна по-извивките на талията и на ханша й в разсеяна ласка.

— Ти можеш да откраднеш потентността на един мъж — лениво я обвини той.

— Наистина ли мога? — Отметна глава назад към ръката му, като го гледаше с леко предизвикателство в погледа.

— Индианците навахос смятат, че прекаленият секс вреди — каза Сокола, а ръката му продължаваше небрежната си разходка.

— Защо? — В очите на Лана грееше любопитство.

— Защото може, превеждам от езика навахос буквално, „да увреди гръбнака там, където се съединява с мозъка“. Някой професор по анатомия би казал, че в случая става дума за нервус медианус. Занимавала ли си се някога с йога?

— Не.

Лана откопча едно копче на ризата му, за да провре ръката си и да почувства пряко допира с кожата му.

— За да постигне трансцедентално просветление, йогата трябва да насочи притока на сексуална мощ по нервус медианус към мозъка. Една голяма част от езотеричните церемонии на индианците навахос са свързани с притчите и митовете. От силата на телесното битие произтича духовната мощ — обясни Сокола. — Будистите смятат, че духът напуска тялото след смъртта от една точка, близо до основата на главата, в точката, в която излиза нервус медианус, и това е причината, поради която будистите бръснат главите си навсякъде, освен в тази точка. Когато умрат, изскубват им малко коса, за да осигурят безпрепятственото излитане на духа.

Той усука около пръста си кичур коса на Лана от посоченото място.

— Това е и причината, много индиански племена да режат скалповете на враговете си за да се подсигурят, че духовете им ще отлетят и няма да се върнат да ги безпокоят.

— Възхитително — прошепна Лана.

Така мислеше умът й, а сетивата бяха насочени към друго място.

— Не бих могъл да понеса да видя твоите прекрасни коси да висят на колана на някой друг.

Ръката му притисна плоския й корем към земята.

— Дори и на твоя? — промълви Лана, докато чувстваше как ръцете на Сокола разкопчават копчетата на блузата й.

— Дори и на моя — Сокола произнесе думите при устата й и избра по-подходящо за случая средство за общуване.

Лана прие избора му за сполучлив с приглушен стон на задоволство.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лана наблюдаваше играта на светлините по далечния хълм, и премисляше думите, с които Сокола предишната нощ бе описал своите земи. Тя самата в този момент разбираше колко вълнуващ е пламтежът на глинестата почва на възвишението под косите лъчи на залеза. Сетне, колкото повече сенките се спускаха, толкова цветовете ставаха по-мътни, керемиденочервени. В далечината нисък облак закри хоризонта. Хълмът потъмня от хвойна и борове джуджета.

Лана подложи лице на вятъра и усети песъчинките, които навяваше. Вдигаше косите от раменете, развяваше ги като тъмно копринено знаме, а жълтата копринена риза плътно прилепваше към гърдите й и свободно плющеше около кръста. От земята се носеше острото ухание на салвия и прах. Но беше жива — всичко беше живо.

— Какво мислиш, че правиш, като се разхождаш така наоколо? — Загриженият и гневен глас на Сокола я накара да се обърне.

— Разглеждах само околността.

Кичур коса, развята от вятъра, я плесна през лицето. Лана го отметна и отново обърна лице към упорития вятър.

— Исках да видя колибата, в която си живял като момче — поясни тя.

— Няма много за виждане — каза той, правейки това заключение вместо нея.

— Не какво има вътре — отвърна Лана, без да го погледне, докато погледът й се рееше из околността. — А тук, навън…

Тя не завърши изречението. Едва ли щеше да намери по-подходящи думи от тези на Сокола, затова не се и опита. Той застана до нея, загледа се за миг в профила й, после се взря в пейзажа.

Щом това сливане с природата изчезна, Лана се обърна и го загледа внимателно. Разпозна в него вроденото постоянство, дръзката гордост, силния независим дух. Почувства, че е настъпил моментът да говори открито, когато мисълта й не бе повлияна нито от страстта, нито от желанието.

— Соколе, обичам те. — Изрече го простичко, без плам. Това го накара да застине за миг. После се обърна. Бе неумолим.

— Не познавам думата „любов“. Никога не съм я изпитвал, Лана.

Сложи ръце на раменете й и докато я държеше да не мръдне, сините му очи внимателно се взираха в нея. Отговорът я накара да потръпне от обида, но Лана си каза, че трябва да се помъчи да го разбере.

— Знам само, че когато друг мъж те докосва, чувствам, че ме обзема убийствен гняв. Когато те държа в обятията си, чувствам, че се издигам по-високо от всяко същество, способно да лети, а когато те няма, сякаш някаква част от мен е откъсната. Ако любовта не е някое от тези неща, трябва да ме научиш какво е.

Леката въздишка застина в гърлото и разбра смисъла на думите. С цялото си същество се протегна към него, докато недоверчив блясък навлажняваше очите й със сълзи, а лицето й сияеше от чиста радост. Не можа да стори друго, защото Сокола я взе в прегръдките си, притисна главата й до рамото си и положи буза в косите й.

— Невероятно е, нали? — Сокола изглежда се шегуваше сам със себе си. — Искам да се оженя за теб. Искам да станеш моя жена.

Лана се смееше, преливаща от щастие. Вдигна глава да го погледне, горда и ликуваща.

— Ще се омъжа за теб, Соколе. Няма значение дали ще живеем в пещера, или…

— За мене обаче има — отвърна Сокола и сложи край на всякакво по-нататъшно обяснение с една дълга целувка.

После притисна устни до шията й и промърмори досами кожата й:

— Ти и твоите проклети идеи ме променихте!

Устните им отново се срещнаха. Лана се притисна до мъжественото тяло, което се бе научила така добре да познава. Колкото и да й бе познато, то продължаваше да я възбужда. Знаеше, че винаги щеше да бъде така, защото беше един изключителен мъж.

Дългата дълбока целувка обещаваше да бъде прелюдия към нещо повече, но Сокола внезапно я прекъсна. Мускулите му бяха напрегнати. Вдигна глава, наостри слух н я отдалечи от себе си.

— Имаме посещение — съобщи й, като я гледаше. — Още не са ни видели. Все още можем да се справим и да стигнем до пещерата, ако тичаме.

Лана видя облак прах и усети вибрацията на земята под себе си.

— Не, предпочитам да остана и да се срещна лице в лице с Чад — реши тя.

Сокола имаше доволно изражение. Като се усмихна едва-едва, той я пусна да върви. После рязко се обърна кръгом, за да бъде близо до нея. Хвърли бърз поглед зад гърба си, по посока на пещерата.

— Какво има? — попита Лана.

— Мислех си, че бих предпочел пушката да е при мен. Щеше да ми позволи да се справя със

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×