затрудненията в случай, че решат да станат опасни.
Увереността на Лана се разклати.
— Соколе… — поде тя.
— Не бой се! — Непокорен огън гореше в очите му. — Ще се справим!
Вятърът отвя кичур коса над очите й, заслепявайки я преди да го отмести зад ухото. Камионетката и трима мъже на коне се приближаваха към каньона. Лана чуваше шума на мотора, но не го виждаше заради облака прах, който конете вдигаха. Сърцето й заби по-силно. Сокола пристъпи половин крачка напред и застана пред нея.
Мъжът бе преизпълнен със смелост. Всичките му сетива работеха с максимална скорост, въпреки това чувстваше, че идеално може да ги контролира. Бе чудесно усещане. Конниците спряха на около шест метра разстояние от тях, а така също и камионетката. Сокола не си даваше сметка за ледената усмивка, изписана на устните му. Чад изскочи иззад волана и се втурна напред като разгневен бик. Сокола разпозна Керъл и Кетрин в първите двама пътници на предната седалка, преди да насочи изцяло вниманието си към Чад, но и без да изпуска из очи и Роулинс
— Здравей, Чад! Колко мила изненада от твоя страна! — възкликна саркастично Сокола. — Изглежда, че цялата банда е тук. Или греша?
— Пусни я веднага, Соколе! — заповяда Чад.
— Но аз не я задържам! — Сви рамене и погледна предизвикателно към Роулинс. — В какво ме обвиняваш този път? В отвличане ли?
Управителят го изгледа студено, но не отвърна.
— Отвел си я от лагера — обвини го Чад. — Искам я обратно.
— Няма да дойда с теб, Чад — отвърна Лана. — Ще остана със Сокола, защото точно това искам. Зная какво искаше да ми сториш.
— Не знам за какво говориш — отрече Чад.
— Можеш спокойно да се качиш в камионетката и да си тръгнеш, Чад. Историята е приключена. Ти се опита, но не успя. Лана иска нещата да свършат така — спокойно заяви Сокола.
— Не, не е приключила! — изкрещя Чад, обзет от гневно отчаяние. — Няма да успееш да объркаш плановете ми! Няма да ти го позволя! А сега се разкарай оттук! Лана ще дойде с нас!
— Не.
Сокола видя движението и чу заповедта, която Роулинс даде с тих глас на двамата мъже. Ръката му разкопча калъфа на ловджийския нож. Изваждайки оръжието, той се обърна към Роулинс. За момента Чад не представляваше опасност.
— Не слизай от седлото, Том! — предупреди го Сокола, насочвайки ножа към него. — Ако го сториш, ще ме принудиш да забравя, че вече си стар!
Помощта дойде от съвсем неочаквана страна. Най-задният конник, Лутер Уилкокс, извади пушката от кобура на седлото и я насочи към двамата си другари.
— Няма да се замесваме в тази история, нали, Бил? Том, стой си, където си. Ако трябва да има борба, нека да бъде между Сокола и Чад. А аз ще контролирам дали всичко е честно.
— Дръпни пушката! — нареди Роулинс. — Ако не искаш да бъдеш уволнен, по-добре ще е да го насочиш другаде!
— Във всички случаи аз работя за фирмата — заяви Лутер, без да отклонява пушката от целта. — Мисля, че ти забравяш, че Сокола е собственик на половината ранчо, Том.
— Твой ред е, Чад! — предизвика го Сокола, когато по-голямата опасност попадна под контрола на пушката на Лутер, — Или ще си дръпнеш лапите?
Забеляза колебанието, нерешителността, които прозираха в израза на лицето на заварения му брат. В този момент Кетрин промърмори:
— Не можеш да се признаеш за победен по този начин, Чад! Не можеш да, му вярваш!
Сините очи на Сокола се спряха на по-възрастната жена. Забеляза, че в очите й грееше смъртна омраза. Чертите на лицето й до такава степен се бяха променили, че тя насъскваше собствения си син срещу него, караше го да се бие. Нямаше съмнение, че ги придружаваше с явното намерение да го види пребит до смърт. Зелените очи на Керъл се разшириха, когато за миг срещнаха тези на Сокола. Усети предизвикателството им и си помисли, че тя може би си спомня онова далечно време, когато подобна сцена бе разиграна за самата нея.
— Никога не съм могъл да те понасям, Соколе! — Чад държеше ръце плътно прилепени към хълбоците, но ги сви в юмруци. — Защо не хвърлиш ножа и не видим наистина на какво си способен?
Кръвта пулсираше във вените му. Сокола леко се изненада, че и на него му се искаше да се бие. Двадесет години въздържане се бяха натрупали в него. А в този момент щяха да избухнат. Отмести се настрани, отдалечи се от Лана към мястото, където теренът бе свободен от храсти и салвия. Черната пепел от огъня на бивака отбелязваше центъра. Това беше мястото, на което Роулинс и хората му бяха прекарали нощта. Без да откъсва очи от Чад, който се движеше към кръга, Сокола заби острието на ножа в един овъглен пън.
За няколко секунди Сокола прецени наум противника си. Преимущества на Чад бяха теглото и може би досега на юмрука, но му липсваше устойчивост. В казармата, а по-късно и в университета, Сокола си бе спечелил славата на побойник. Тези му навици може би бяха закърнели, но той не ги подценяваше.
Въртейки се внимателно в кръг, те се приближаваха един към друг и Сокола чакаше Чад да нанесе първия удар. Това се случи, и то мълниеносно. С частица от съзнанието си Сокола отбеляза, че Чад не беше нито бавен, нито непохватен. Рамото на Чад го блъсна, преди да успее да отскочи настрани. Сграбчи раменете му, за да не падне на земята. Стояха вкопчени така, без никой да покаже надмощие, докато най- накрая Сокола се отдръпна.
Когато Чад се извърна, за да го последва, откри първата добра възможност. Блокира вдигнатата ръка на Чад, удари го яростно с юмрук по устата, чувствайки, че собствените му кокалчета се разбиват в зъбите му. Противникът му остана зашеметен и Сокола се възползва от това, за да нанесе и други удари по брадичката и по слепоочията. Тъмночервена кръв струеше от раните, а очите на Чад се изпълниха с убийствен гняв.
Той се нахвърли срещу Сокола като побесняло животно. Последният избегна първия удар, но следващият рязко отклони ръката му и се разби точно под брадата му, зашеметявайки го й отхвърляйки го яростно назад. Чад скочи отгоре му, свали го на земята и продължи да нанася удари по врата му сякаш с чук.
Затъркаляха се по земята, бореха се диво, нанасяха си удари, които понякога постигаха целта, понякога — не. Задъхваха се, не им достигаше въздух, а от устата им излизаха гърлени звуци. Сокола не успяваше да различи собствените си хрипове от тези на Чад. Бориха се дълго, използвайки лакти и колена. Най-накрая Сокола нанесе удар, който отхвърли назад Чад. Той падна далече сред черната пепел. Сокола бързо скочи на крака. Кръвта, която шуртеше в очите, му, замъгляваше погледа му. Премигна и тръсна глава бързо, за да вижда по-добре, докато се свиваше в очакване на нападението на Чад.
— Соколе! — извика Лана, за го предупреди. — Ножът!
На моменти не виждаше блясъка на стоманеното острие в ръката на Чад. Отскочи, назад, за да се откъсне от траекторията на ножа, ако го хвърлеше, и в движение хвана ръката на противника. Сбиха се наново, а Сокола се опитваше да извие ръката на Чад, за да го накара да пусне оръжието. Удари сгъвката на коляното му с пета, което го накара да изгуби равновесие. Паднаха заедно. Чад падна тежко и въздухът шумно излезе от дробовете му, щом удари гръб о земята. Пръстите му се охлабиха и Сокола се възползва, за да издърпа оръжието. Яхнал противника си, с жажда за борба, пулсираща във вените му, Сокола погледна Чад. Чертите му бяха окървавени и контузени, вече не беше красив. Бе победен. Сокола виждаше победата в очите му.
Ножът в ръката му се издигна нагоре. Долетя приглушен вик, когато ръката на Сокола се спусна шеметно надолу заби с всичка сила острието до дръжката в черната пепел, до главата на Чад. Сокола дишаше задъхано като преследвано животно. Изправи се, залитна настрана, а тялото му започна да усеща болката от получените удари.
— Убий го! — долетя нечий вик. — Соколе, убий го!
Сокола се обърна в посока на звука, изненадан от ехтящата ярост. Керъл притича към него с лудешки
