До нея дотича един от тъкачите.
— Не е бивало да давате парите на хлебаря — каза той с упрек. — Много по-добре щеше да е, ако вие бяхте купили хляба в Чърк. Няма да се учудя, ако възникнат трудности… нали знаете колко невъздържани стават селяните, когато решат, че са ги минали.
Емелин отново въздъхна. Овчарите, секачите и въглищарите наистина бяха доста диви момчета, но за щастие се появяваха само на празнични дни в града.
Такъв ден беше и днес и те бяха дошли до един. За пръв път след края на войната се бяха събрали толкова много хора, не само заради процесията, но най-вече за да видят новия господар. Каруците стояха плътно една до друга на ливадата, воловете ревяха, от глад или от нетърпение.
— Добре, че сте тук, госпожо Емелин — извика развълнувана жената на хлебаря. — Сигурна съм, че ще оправите всичко. Твърденията на комедиантите са нагла лъжа. До снощи тук имаше предостатъчно чували с хляб. Видях със собствените си очи как ги товареха на каруцата.
Емелин се спеши и поведе коня си за юздата, запътена към ухилените комедианти. Веднага разбра, че са пили. Двама от тях бяха още много млади, третият беше с брада. Стори й се някак познат. Можеше да се закълне, че е същият момък, който игра преди години Христос и така се беше напил, че не можа една дума да изрече като хората.
— Хляб? — измърмори той и впери нагъл поглед в Емелин.
— Защо трябва да се тревожим? Нали имаме чудесни пастети, ще си хапваме от тях…
Жената на хлебаря едва не се задави от яд и трябваше дълго да кашля.
Емелин не се боеше от пияници.
— Нашият господар е много строг и не знае милост — каза тя. — Готов ли сте да играете ролята на еднорък човек?
Младежите наскачаха от каруцата и офейкаха. Всяко дете знаеше какво е наказанието за кражба. Една жена излезе напред, сложила ръце на хълбоците.
— Чувалите са долу при реката — призна си плачливо тя. — Искахме да се запасим малко и…
— Глупости! Искали сте да продадете хляба — каза Еймърик.
— Не е да не знаем колко крадливи са тия комедианти.
Емелин прехапа устна. Как да оправи нещата? Ако натири комедиантите да вървят по дяволите, хлебарят никога няма да й прости, защото неговото представление щеше да пропадне.
— Станете! — извика тя на брадатия, който изпълни с мъка заповедта и я погледна глупаво. — Съветвам ви този път да изиграете с подобаваща сериозност ролята на Христос, в противен случай ще осведомя новия ни господар, че сте не само крадец, но и безбожник, който се е осмелил да открадне светия хляб на гилдията на хлебарите.
— О, моля ви, не го правете, госпожо — завайка се жената. — Одо ще си изпълни добре ролята, кълна ви се. Няма да даде повод за оплаквания.
Одо явно беше проумял заплахата, защото се залови ревностно да оправи завесите на сцената, да събере дървените риби и да викне на младежите да се върнат.
Емелин го наблюдава известно време, а после нареди на Еймърик да язди заедно с хлебарите и да ги държи под око, за да не направят още някоя глупост.
Каруците потеглиха бавно. Селяните удряха животните с къси дъбови цепеници, които често използваха и като оръжие. Най-хубава беше несъмнено каруцата на винаря. Отец Уилбърт, старият глух свещеник, водеше шествието. Той носеше разкошна везана хоругва, която се пазеше обикновено в църквата. Следваше го един по-млад свещеник, когото никой в града не можеше да понася. Музикантите засвириха и една жена запя хубава песен. Млада двойка беше повела няколко кучета, които подскачаха на задни крака. Малки момчета тичаха подир каруците и изпълняваха лесни акробатични номера. Френските рицари на новия господар яздеха в пълно бойно въоръжение конете си и не откъсваха святкащи черни очи от селските девойчета.
От двете страни на пътя бяха застанали по-бедните хора, често облечени само с дълги и груби ризи, те паднаха на колене, когато каруците почнаха да минават край тях. Жалкият им вид накара Емелин да си помисли за мнимия Христос, който се беше опитал да открадне чувалите с хляб. Радваше се, че е помолила Еймърик да го държи под око.
Междувременно слънцето вече топлеше. На пазарския площад беше първата спирка на процесията. Тълпата напираше, за да види чудотворното умножаване на рибата и хляба.
Емелин свали наметалото и го сложи пред себе си на седлото. Дървената кутийка с подаръка, който тя щеше да поднесе на новия господар от името на гилдията на златарите, беше прикрепила към колана си. По време на ездата можеше да я усеща с бедрото си. Гражданите се трупаха около каруците, за да видят представените библейски предания. Емелин, която търсеше с очи Магнус, видя сериозните представители на гилдията на тъкачите с техните семейства, хубавия тепавичар, който се опитваше напрегнато да привлече погледа й. Трима рицари се качиха с издут от виното мех на една каруца със сено, на която бяха насядали селски момичета. Банда чирачета тичаха в индийска нишка с върбови клонки в ръце. От Магнус нямаше и следа.
Ако се съди по височината на слънцето, беше още доста рано. След малко шествието щеше да спре пред църквата, в която старият отец Уилбърт щеше да отслужи литургията.
Емелин си пожелаваше тайничко този ден да е вече минал. Изведнъж зърна сина си, който, изглежда, беше загубил новата си барета и се беше присъединил с понито си към тумба чирачета.
Само почакай, момченце, каза си тя, обърна коня си и препусна към него.
Когато църковните камбани известиха, че е обед, процесията беше вече на пътя за крепостта. На каруцата на винаря виното се беше свършило и онези, които искаха да продължат да пият, изчезнаха в кръчмата. Отец Уилбърт се покатери на една от каруците със сено, защото го боляха краката. Мястото му зае новият млад свещеник с почерняло от слънцето лице.
Въпреки отчаяните протести на момчето Емелин водеше понито му за юздата и двамата се наредиха зад седларя и неговите чираци, които се сменяха да носят подаръка. Майстор Авенант носеше топа син вълнен плат, предназначен за ново наметало на господаря. След като минаха през моста, Емелин слезе от коня и накара сина си да продължи до нея пеша.
Младият свещеник с хоругвата беше почти стигнал до подиума, издигнат пред крепостния ров. На него седеше господарят на Морлекс, заобиколен от рицарите си с лъснати до блясък доспехи.
Облак прах съпровождаше теглените от волове каруци. Емелин свали от косата си зеления копринен воал и го изтърси. Устните й бяха пресъхнали и тя се потеше. Ако се съди по зачервените им лица, изглежда и другите граждани не бяха по-добре.
Тя пъхна автоматично воала в колана си. Докато тъкачите полагаха клетва, Емелин се опита да хвърли поглед към новия господар на Морлекс. Днес той не носеше шлем, косата му беше прилепнала към главата. Лицето му беше станало тъмночервено. Тя видя как той мърда устни и явно казва нещо на Авенант, хванал ръцете му в своите.
После чу как майсторът повтаря тихо клетвата, но очите й бяха приковани към огромните ръце на новия господар. Обзе я странно чувство, но не можеше да назове причината. Изведнъж сякаш разбра, че този мъж там горе ще промени съдбата на всички тук. Също както младият крал Хенри Плантадженет и неговата съпруга Елинор Аквитанска бяха променили съдбата на Англия.
Според слуховете Нийл Фицджулиън беше незаконен син на стария граф. Всички жители на град Морлекс се питаха със страх как ли ще управляват този възнаграден от краля герой и неговите френски рицари. Нищо чудно, защото повечето хора тук смятаха ирландците за диви варвари.
Тя се обърна нервно към Магнус, за да му приглади косата и да изтупа прахта от кадифеното му палтенце. Без да я поглежда, той отблъсна нетърпеливо ръката й. В същия миг към тях пристъпи русия великан, когото Емелин познаваше, защото той събираше подаръците, а сега й каза, че е дошъл нейният ред.
— Вие сте златарката, нали? — попита той доста слисан и я огледа замислено от глава до пети.
— Златарите биха искали да поднесат на господаря своя подарък — каза тя и го погледна смело в очите.
Русият се беше втренчил сега в Магнус. Беше му сякаш трудно да откъсне поглед от момчето.
