— Какво? Да, да… Мисля, че ще е най-добре да му го дадете лично…
И той се отдалечи, свъсил замислено чело. Тъкачите отстъпиха назад и Нийл Фицджулиън предаде топа плат на един от рицарите си.
Той можеше с пълно основание да бъде наречен едър мъж. Над доспехите носеше бяла вълнена туника, под която се очертаваха широките му рамене.
Емелин побутна леко сина си по гърба, за да го подсети да коленичи. После коленичи до него. Господи, денят беше наистина горещ. Тя подаде със зачервено лице кутията с подаръка си на новия господар на Морлекс.
Учудено установи, че той е по-млад, отколкото бе предположила. Носът му беше дълъг и тесен, устата малко строга, очите — обрамчени с малки бръчици, а леко къдравата тъмночервена коса се спускаше чак до веждите му. Но най-смайващи бяха очите му с цвета на прозрачен кехлибар.
Беше виждала някога такива очи, но в момента не можеше да си спомни къде ли е било.
Видя как ръцете му се вкопчват в облегалките на стола, когато се наведе напред и взе да мести явно гневен поглед от нея към Магнус и обратно.
Емелин чу зад себе си седларя и неговия племенник нещо да си шепнат. Един от рицарите се изкашля, сякаш се надяваше така да изтръгне господаря си от явното му объркване.
— Вие! — изрече той най-сетне с мъка и лицето му сякаш се вкамени, докато продължаваше втренчено да я гледа.
Очите на всички се впериха в новия господар, който се държеше така, сякаш току-що беше видял привидение. Шепотът премина от група на група, чак до последната каруца. Емелин посегна към ръката на сина си.
Но преди да успее да скочи, видя как силната ръка на мъжа с доспехи се стрелна напред и пръстите на огромната му ръка се сключиха около врата й.
— Вещица! — изкрещя новият господар на Морлекс. — Жалка измамница!
Емелин имаше чувството, че ще се задуши.
— От мен е, нали, или ще кажете, че не е? — изрева той.
— Майко! — извика Магнус и се хвърли напред, за да я освободи от ужасната ръка.
Но Емелин вече беше припаднала.
8
— Просто не мога да повярвам! Тая жена на кого ли не е заемала пари… Половината страна източно от Уелс й е длъжница — възкликна Нийл.
Вратата на златарската работилница зееше отворена, въпреки че минаваше полунощ. Отвън долиташе силно жабешко крякане. В двора пред конюшнята горяха факли и на тяхната светлина множество рицари сновяха бързо от къщата към чакащите отвън каруци. Вдовицата на златаря стоеше и тя там, прегърнала с една ръка сина си, и гледаше разплакана как отмъкват всичко, което си беше нейно.
Нийл не изпитваше към нея никакво съчувствие. От години беше очаквал този миг, в който щеше да има възможност да си отмъсти. Беше същинско чудо, че се срещнаха пак.
Доколкото можеше вече да прецени, старият Нюмарч беше оставил на вдовицата си не само златарската работилница, но и клиентите си като лихвар. Неговата съпруга, тази малка вещица, беше успяла, изглежда, дори след смъртта на мъжа си, да натрупа още по-голямо богатство.
Той разби със сила ключалката на петото желязно сандъче. В него, както и в четирите предишни, имаше кесии със златни и сребърни монети, а също и списък на длъжниците с изрядно изчислени сметки.
От тях ставаше ясно, че от нея бяха вземали пари назаем не само търговци от Морлекс, но дори някои от Рексам. Освен това бяха отбелязани и значителни суми, дадени на лекари, адвокати, а също и на ратаи по време на коситба. Имаше дори един ловец на плъхове. Всичко беше нанесено в списъка точно и старателно.
— Старият лихвар е завещал цялото си състояние на вдовицата си — каза Уолтър. — А тя явно е продължила работата му.
От записаното от нея излизаше, че междувременно е увеличила три пъти лихвата, изисквана дотогава от нейния съпруг. С толкова е нараснала и печалбата й. Нищо чудно, че град Морлекс беше доста богат.
Нийл посегна към пергаментния свитък, който му подаваше Уолтър.
— Трябва поне да го държиш както трябва, щом искаш да прочетеш написаното. Ако изобщо можеш да четеш…
— Ех, поне числата мога! — засмя се Уолтър.
Всъщност Нийл не му вярваше, но нямаше и желание да спори на тази тема. Чувството на триумф, което изпитваше сега, беше толкова хубаво, че не искаше да го накърни. След дългите години, през които отново и отново се беше питал какво ли е станало с нея, сега случаят му я даваше в ръцете. А какво щастие, че тя притежава състояние, по-голямо от това на много от придворните дами.
Нийл хвърли поглед през отворената врата. Там беше застанала тя, прегърнала момчето, за да го предпази.
Беше се надявал, но всъщност не бе вярвал, че ще я види през живота си още веднъж. Та не знаеше дори името й. Понякога си внушаваше дори, че тя изобщо не съществува.
Когато го раниха в Стафорд и лежа три дена, изгарян от силна треска, той непрекъснато я сънуваше. За да заличи спомена, беше почнал да мисли за нея като за еротична фантазия на юноша и беше решил, че онази странна нощ с нея е чиста измислица. Тогава, точно на двайсет и една, той беше любимият рицар на граф Глостър.
С времето успя да я изтласка все повече от съзнанието си.
Днес, когато беше на близо тридесет и една, тоест десет години след случилото се тогава, тя беше коленичила изведнъж пред него, готова да произнесе клетвата си за вярност. Ушите му бучаха, чувството, че ще полудее, беше почти непоносимо.
Но не, тя наистина бе коленичила пред него. Не призрак, а човек от плът и кръв. А до нея клечеше това момче, за което тутакси и съвсем сигурно разбра, че е неговият син, защото така много му приличаше.
Сега стоеше до вратата и наблюдаваше как един слуга се приближи бързо към нея и нещо й каза. Тя избърса с гърба на дланта сълзите си и поклати отрицателно глава.
Той ще укроти тази опърничава жена. От днес нататък за нея ще е по-добре да свиква да му се подчинява.
Слугите й гледаха безпомощни как рицарите измъкват мебел след мебел от къщата и ги товарят на каруците. Чудеше се, че всички държат на нея. Неговите гасконци трябваше да обезоръжат стария й домоуправител, защото той се опита да я брани. Конярчетата и готвачките също трябваше да бъдат прогонени, защото проявяваха непокорство.
Нийл се взираше в помрачнялото й от мъката лице. Ако не знаеше каква вещица е всъщност, щеше дори да я съжали.
Гледаше я и се почесваше замислено по брадичката. Тази курва с огненочервена коса не беше ли му откраднала сина? Защото момчето беше негов син, в това не можеше да има ни най-малко съмнение. Всеки, който имаше очи, щеше да го види. Беше точно копие на дядо си Джулиън.
Всъщност трябваше да благодари на Джосрън и Уолтър, че тя още беше жива. Двамата с мъка успяха да го отдръпнат от нея, да я отърват от ръцете му, които я душеха.
— Милорд, тук има още сандъчета със скъпоценни камъни. Какво да правим…
— Ами просто вземете всичко. Златото, среброто и жълтиците. Сложете стражи да ги пазят. За най- скъпите камъни ще се погрижа сам.
Нийл си даваше сметка, че в случая конфискува собственост на краля — защото всичко в Англия принадлежеше на Хенри — при това, без да е поискал от него да издаде заповед. Постъпка като тази се наказваше, изключение правеха само случаите, в които самият крал си присвояваше чужда собственост.
Извади замислено кожените кесии със скъпоценни камъни от сандъчетата и ги натъпка в колана си. Не беше тайна, че Хенри няма пари. Петнадесетгодишна война беше оставила в хазната дупки, които трябваше
