Дъщерята на генерала

— Всичко е каша, Бренер. Ние всички объркахме нещата.

— Случва се.

— Не и с мен. Не и преди тя да дойде тук две години по-рано. Но знаете ли какво? Вината беше наша, а не нейна.

— Склонен съм да се съглася. Може би ще извърша арест днес следобед.

— Кой?

— Не мога да кажа. Ще се видим на службата.

— Добре.

Затворих. Точно когато си помислиш, че всичко гадно за деня вече ти се е случило, и някой ти прибавя още. В този случай един майор от военната полиция на име Доил беше приносителя на гадостта. Той влезе в канцеларията и погледна Синтия, а после се обърна към мен:

— Господин Бренер, подписали сте заповед за условно освобождаване на сержант Далбърт Елкинс. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Затворихме го в казармите на военната полиция.

— Добре. — На кого му пука?

— Според условията, при които беше освободен, той трябваше да се подписва в дневника на всеки три часа.

— Звучи разумно.

— Той пропусна първия си подпис в 08.00 часа.

Исусе Христе.

— Какво?

— И никой не го е виждал оттогава.

Синтия ме погледна, а после погледна настрана. Майор Доил ме уведоми:

— Разпратихме нареждане за неговото арестуване и уведомихме мидлъндската полиция, областната полиция и щатската полиция на Джорджия. — Той добави: — Командирът на ЦСО, майор Бауз, иска пълен доклад от вас във връзка с този въпрос. — Майор Доил се усмихна неприятно и каза: — Оплеска я. — Той се обърна и излезе.

Известно време гледах в неопределена посока. Накрая Синтия каза:

— И на мен ми се случи такова нещо веднъж.

Не отговорих.

— Но ми се случи само веднъж, така че не трябва да ставаш циничен по отношения на човешката природа.

— Обзалагаш ли се?

Тъй като избирането на точния момент беше изключително важно, сега беше моментът да спомена телефонното обаждане на съпруга й, но Карл Хелман не беше избрал правилно момента и се появи точно тогава.

Когато едрият мъж влезе в малката ни канцелария, Синтия и аз се изправихме. Той кимна небрежно, огледа се наоколо и после всички се ръкувахме. Тъй като Синтия беше с най-нисък чин в стаята, тя му предложи своето място до бюрото й и той го зае. Синтия седна на свободния стол, а аз на моето място.

Карл беше облечен с парадна зелена униформа, също като нас и хвърли шапката си на бюрото.

Също като мен, някога Карл е служил в пехотата, а и двамата бяхме във Виетнам по приблизително едно и също време. Нашите униформи бяха украсени с приблизително същите ордени и медали, включително Бронзовата звезда за храброст и така желаната Значка от бойната рота. Тъй като бяхме закалени в еднакви изпитания и двамата бяхме на средна възраст, ние обикновено прескачахме някои от формалностите. Но тази сутрин нямах настроение за Карл, така че възнамерявах да се придържам към любезностите и протокола.

— Желаете ли кафе, сър? — попитах учтиво.

Карл е хубав мъж, с гъста сиво-черна коса, строга челюст и сини очи. Жените, обаче, не го намират за привлекателен. Може би това е заради държането му, което е студено и официално. Всъщност той е прекален моралист. Като се остави това настрана, той е професионалист.

В продължение на три секунди си разменяхме любезности, а после. Карл ми каза с лекия си акцент:

— Разбрах, че главният ти свидетел по делото за продажбите на оръжие е станал беглец.

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш каква беше причината да го освободиш?

— Не в момента, не, сър.

— Човек се чуди защо някой, на когото са предложили имунитет, би решил да извърши друго углавно престъпление и да избяга.

— Чудно е наистина.

— Ти обясни ли му, че има имунитет?

— Да, сър, но очевидно не много добре.

— Знаеш, Пол, че е трудно да си имаш работа с глупави хора. Ти прехвърляш собствената си интелигентност и разум върху човек, който е пълен идиот и той те предава. Той е невеж и изплашен, а също и роб на инстинктите си. Затворническата врата се отваря и той побягва. Съвсем е разбираемо.

Аз се изкашлях.

— Мислех, че съм го успокоил и съм спечелил доверието му.

— Разбира се, че си мислел. Именно това е искал да си мислиш, докато е бил от другата страна на решетките. Те са хитри.

— Да, сър.

— Може би следващия път, когато освободиш затворник по важен случай на углавно престъпление, първо ще се посъветваш с мен.

— Всъщност той беше свидетел, сър.

Карл се наведе напред към мен и каза:

— Той не е имал абсолютно никаква представа за разликата. Ти си го вкарал в затвора, пуснал си го да излезе и той е побягнал.

— Да, сър.

— Член 96 от военния кодекс разглежда въпроса за незаконно освобождаване на затворник поради небрежност или умисъл. Ще имаш неприятности.

— Да, сър.

Той се облегна в стола си.

— А сега ми кажи какви са последните новини тук?

Ами, първо така и не успях да спя със Синтия, тя ме излъга за съпруга си, чувствам се скапан и вбесен, все още не мога да изкарам Ан Камбъл от съзнанието си, началникът на военната полиция вероятно е убиец, тъпият Далбърт офейка и денят ми е отвратителен.

Хелман се обърна към Синтия.

— Може би ти ще ми кажеш нещо.

— Да, сър.

Синтия започна с доклад за резултатите от лабораторните изследвания, откритията, които Грейс Диксън беше направила в компютъра, двамата Ярдли и нещастното участие на майор Бауз, полковник Уиймс и другите офицери.

Карл слушаше.

После Синтия представи една редактирана версия на нашите разговори с генерал Камбъл, госпожа Камбъл, полковник Фаулър, госпожа Фаулър и полковник Мур. Аз се вслушвах само на моменти, но забелязах, че тя не спомена точното участие на полковник и госпожа Фаулър в случая, нито пък стаята в мазето на Ан Камбъл, нито пък изобщо спомена Бил Кент. Това беше точно начинът, по който аз бих предал нещата и аз бях впечатлен от това колко беше научила тя през последните два дни. Синтия каза на Карл:

— И така, вие виждате, че всичко е свързано с отмъщение, възмездие, извратени експерименти в психологически операции и това, което се е случило в Уест Пойнт преди десет години.