Дъщерята на генерала

— Скъпи опечалени, събрали сме се тук в присъствието на Бог, за да се сбогуваме с нашата сестра Ан Камбъл.

Доста хора хлипаха. Аз прошепнах на Карл:

— Свещеникът също я е чукал.

Този път устата на Карл се отвори. Денят все още не беше напълно провален.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Скромната церемония продължи с молитви, органова музика и няколко химна. Старшите офицери редовно ходят на църква, това е свързано с територията на Бог и Страната. Но те рядко се свързват с определена църква, което е по-сигурно, сиво и безлично, също като по-голямата част от кариерата им.

Предимството от това при военни сватби и погребения е, че можеш да си подбираш най-добрите страни от службите, химните и молитвите на всяка църква, и можеш да ги скъсиш. От опит мога да ви кажа, че една католическа погребална служба може да бъде толкова дълга и тежка, че да убие някои от по-възрастните хора.

Както и да е, в определения момент полковник Фаулър се изкачи на аналоя, за да произнесе надгробното слово.

Полковник Фаулър отбеляза присъствието на семейството, приятели, офицери, колеги и мидлъндски величия. Той каза:

— В професията, която сме избрали, ние виждаме и чуваме за ненавременната смърт на млади мъже и жени повече от която и да е друга професия. Но ние не свикваме със смъртта, не ставаме безчувствени, а започваме да ценим живота повече, защото знаем и приемаме факта, че животът ни в армията ни излага на риск. Когато положихме клетвата, ние напълно разбирахме, че може да ни се наложи да рискуваме живота си в защита на нашата страна. Капитан Ан Камбъл разбираше това, когато получи офицерския си чин от Военната академия, тя разбираше това, когато замина за Залива и тя разбираше това, когато в час, в който повечето хора са в безопасност в домовете си, тя пожела да отиде и провери дали всичко във Форт Хадли е спокойно. Това е било едно напълно доброволно действие, не пряко свързано със задълженията й, но това е било нещо, което Ан Камбъл правеше, без да е нужно да й се казва.

Аз слушах и ми хрумна, че ако не знаех някои неща, бих се хванал на тия приказки. Ето една смела всеотдайна млада жена офицер, която доброволно поема нощно дежурство, после проявява инициативата да излезе и провери постовете и е убита, докато извършва това добро дело. Колко тъжно. Нещата не бяха станали така, но истината беше дори още по-тъжна. Полковник Фаулър продължи:

— Спомням си един ред от книгата на Исая 21:11 — „Стражу, колко е часа на нощта?“ Той го повтори: „Стражу, колко е часа на нощта?“ И стражът отвърна: „Утрото иде“. А не сме ли всички ние стражи? Това е нашето призвание в живота, като войници, да стоим на стража, всеки ден, всяка нощ, постоянно нащрек, така че другите да могат да спят спокойно до сутринта, докато не дойде денят, когато Бог пожелае да ни призове в своето царство и ние вече не трябва да стоим на страж, нито да се плашим от нощта.

Фаулър имаше хубав, дълбок глас и дикцията му беше безупречна. Явно той би могъл да стане проповедник или политик, ако не беше до такава степен завладян от идеята за доброто и злото.

Аз не мога дълго да слушам слова и обикновено се разсейвам. И така се замислих за отворения ковчег на Ан Камбъл, за лицето й, за сабята, за ръцете й около дръжката на сабята и осъзнах какво не беше наред в тази картина — някой беше сложил пръстена й от Уест Пойнт на пръста й. Но дали това беше нейният пръстен? И ако беше, кой го беше сложил? Фаулър? Генерал Камбъл? Полковник Мур? Полковник Кент? Откъде се беше взел? Имаше ли някакво значение в този момент?

Полковник Фаулър все още говореше и аз се заслушах. Той каза:

— Познавам Ан от дете — много будно, жизнерадостно и палаво дете. — Той се усмихна и се чу приглушен смях. Той отново стана сериозен и продължи: — Красиво дете, не само физически, но и духовно, чудесно, надарено дете на Бога. И всички ние тук, които я познавахме и обичахме…

Колкото и умел да беше Фаулър, той не можа да пропусне този двузначен глагол, но това беше кратка пауза само за поемане на дъх и тя беше забелязана само от тези, които наистина са я познавали интимно и са я обичали.

— …ще усетим дълбоко загубата й.

Полковник Фаулър вече беше разплакал много хора и аз можах да видя причината, поради която Камбълови го бяха помолили да произнесе надгробното слово. Другата причина разбира се беше, че полковник Фаулър не беше спал с мъртвата, което го поставяше в краткия списък от потенциалните хора, които биха могли да направят това. Но аз отново ставам циничен. Надгробното слово на Фаулър беше затрогващо, мъртвата беше преживяла голяма неправда, смъртта бе несправедлива и ненавременна и аз отново се чувствах като идиот. Полковник Фаулър не спомена конкретно как е умряла, но каза:

— Бойното поле, в езика на съвременните военни, се описва като враждебно място, и то наистина е такова. И ако вие разширите значението на думата бойно поле и включите всички места, където има войник на служба, тогава с право може да кажем, че Ан Камбъл умря в бой. — Той погледна над събраното множество и каза: — Ан, така ще те запомним.

Полковник Фаулър слезе от аналоя, спря при ковчега, козирува и си седна на мястото.

Органът започна да свири и службата продължи още няколко минути. Свещеникът Иймс въведе опечалените в тридесет и трети псалм, любимия на всички, и продължи с благословия, която завърши с: „Почивай в мир.“

Органистът засвири „Вечната скала“ и всички се изправиха.

Като цяло добра служба, ако се сравнява с други.

Осемте души, удостоени с честта да бъдат почетна стража се изправиха от предната лява редица и се наредиха в средната пътека пред ковчега, докато шестимата, които щяха да носят ковчега, заеха мястото си от двете му страни. Забелязах, че шестимата, които щяха да носят ковчега, бяха все млади лейтенанти — мъже, избрани вероятно заради младостта и силата им, или пък може би поради това, че не са имали връзки с мъртвата. Забелязах, че дори и лейтенант Елби, чиито намерения са били съвсем почтени, не беше допуснат да носи ковчега.

По същия начин почетната стража, която би трябвало да се състои от близки на генерала с висок чин, или близки приятели на мъртвата, беше избрана явно заради чистите им ръце, всъщност те всички бяха жени офицери, включително и другия помощник на генерала, капитан Болинджър. На пръв поглед групата, съставена само от жени, изглеждаше съвсем подходящо избрана, но за тези, които разбираха защо старшите офицери бяха изключени, можеше да се стори, че генералът най-накрая беше успял да държи любовниците на дъщеря си далеч от нея.

Осемте жени офицери тръгнаха към изхода на църквата, а шестимата души, които щяха да носят ковчега, затвориха капака, покриха го с американското знаме, хванаха страничните дръжки и го повдигнаха на катафалката.

Свещеникът Иймс вървеше пред ковчега, а Камбълови отзад — Според обичая, докато ковчегът се движеше, всички на пейките, които бяха с униформа, се обърнаха към тялото и козируваха.

Свещеникът водеше процесията към изхода, където осемте ясени, почетна стража, застанаха мирно и козируваха, когато ковчегът мина между тях. В този момент опечалените започнаха да излизат.

Навън на горещото слънце аз наблюдавах как тези, които носеха ковчега, го сложиха върху стария дървен постамент, който от своя страна беше качен върху една движеща се платформа.

На голямата затревена площ срещу църквата бяха събрани превозните средства, които щяха да образуват кортежа — служебни коли и автобуси, които щяха да возят семейството, оркестъра, отряда, който щеше да стреля, и знаменосеца. Всеки ветеран има правото да бъде погребан в държавно гробище с всички почести, но цялата тази церемония обикновено се прави за някой, който е умрял в бой. Ако има война, обаче, те могат да изгорят многобройните мъртви отвъд океана, или както беше във Виетнам, да ги изпращат със самолет, а после по родните им места. Във всеки случай, независимо дали си генерал или редник, ти получаваш двадесет и два изстрела.

Хората се поразмесиха, както обикновено става, говореха си, говореха със свещеника, изразяваха съчувствията си на Камбълови.