Дъщерята на генерала

Карл кимна.

Като нещо, което й е хрумнало по-късно, Синтия спомена Фридрих Ницше в контекста на личната философия на Ан Камбъл. Карл изглеждаше заинтересуван от това и аз усетих, че Синтия свиреше това, което се харесва на аудиторията й.

Карл се облегна назад и се замисли, застанал така с притиснати пръсти той приличаше на някой велик мъдрец, който ей сега ще даде отговор на въпроса за същността на живота. Синтия обобщи:

— Пол извърши забележителна работа и за мен беше много полезно да работя с него.

Ах!

Карл седя неподвижно в продължение на цяла минута и на мен ми хрумна, че великият мъдрец няма никаква идея в главата си. Синтия се опитваше да улови погледа ми, но аз не я поглеждах.

Накрая полковник Хелман проговори:

— Ницше. Да. В отмъщението и любовта жената е по-жестока от мъжа.

Аз попитах:

— Това Ницше ли е, сър, или лично ваше мнение?

Той ме погледна по начин, който подсказваше, че ледът под краката ми е изтънял и каза на Синтия:

— Много добре. Вие сте открили мотиви, всеобща поквара и големи тайни тук.

— Благодаря.

Той погледна към мен, а после към часовника си.

— Не трябва ли да тръгваме за църквата?

— Да, сър.

Той се изправи и ние също. Взехме си шапките и излязохме.

Всички се качихме на моя Шевролет като Карл зае почетното място отзад. Докато карах към гарнизонната църква, Карл най-после попита:

— Знаете ли кой го е направил?

Аз отвърнах:

— Мисля, че знаем.

— Би ли желал да го споделиш с мен?

Теб какво те интересува? Отвърнах:

— Имаме някои косвени доказателства, някои свидетелски показания и някои лабораторни данни, които сочат към полковник Кент.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и получих първото си удоволствие за деня, като видях как очите на Карл се разшириха. Но каменната челюст не се отвори.

— Началникът на военната полиция — подсказах аз.

Карл дойде на себе си и попита:

— Готови ли сте и двамата за официално обвинение?

Благодаря за подаването, Карл. Отвърнах:

— Не, ще предам събраните доказателства на ФБР.

— Защо?

— Нужна е още работа и разследване.

— Кажи ми какво знаете.

Спрях на паркинга на църквата, голяма тухлена постройка, подходяща за военни сватби, погребения, неделно богослужение и молитви преди заминаване в някой район, където се води война. Излязохме от колата и застанахме на горещото слънце. Паркингът беше почти пълен и хората спираха на пътя и на тревата.

Синтия извади парче хартия от чантата си и го подаде на Карл.

— Това беше в компютъра на Ан Камбъл. Писмо до госпожа Кент.

Карл прочете писмото, кимна и го върна на Синтия.

— Да, мога да разбера гнева и унижението на полковник Кент, когато жена му е получила такова писмо. Но това би ли го накарало да убие?

Точно тогава самият полковник Кент мина покрай нас и махна с ръка. Синтия уведоми Карл:

— Това е полковник Кент.

Карл го наблюдаваше как върви към църквата и отбеляза:

— Журналистите, според една заповед, която бях видял на бюрото си, бяха ограничени до няколко избрани представители на вестници и единствените фотографи, които присъстваха, бяха от военния отдел за връзки с обществеността. Заповедта, подписана от полковник Фаулър, нареждаше да не се дават конкретни факти на журналистите.

Качихме се по стълбите и влязохме в преддверието, където около дузина мъже и жени стояха и разговаряха с приглушен погребален тон. Всички се подписахме в книгата за посетители и аз влязох в тъмната църква, в която не беше по-прохладно, отколкото отвън и отбелязах, че почти всички пейки бяха заети. Погребението на дъщерята на командира не беше задължително мероприятие, но само един малоумен би пропуснал да се покаже тук, или поне на церемонията по-късно.

Всъщност не всички офицери и съпруги от Форт Хадли и цивилни знаменитости от Мидлънд биха могли да се съберат в църквата, която побираше около пет-шестотин души, но бях сигурен, че някои хора вече се събираха в Джордън Фийлд за последното изпращане.

В нишата за хора се чуваше органът, който свиреше тихо и ние застанахме на централната пътека за момент като всеки, предполагам, се опитваше да реши дали трябва да отидем до ковчега, който беше положен на катафалка в основата на олтара. Накрая аз тръгнах но дългата пътека и Синтия и Карл ме последваха.

Приближих ковчега, който беше покрит със знаме и отворен наполовина, спрях и погледнах мъртвата.

Ан Камбъл изглеждаше спокойна, както Кент беше посочил, главата й почиваше върху розова атлазена възглавница, а дългата й коса обрамчваше главата и лицето й. Забелязах, че беше с повече грим, отколкото вероятно е носила преди.

Бяха я облекли с парадната бяла униформа, която беше подходящата случая, помислих си аз, защото бялото сако със златни ширити и бялата надиплена блуза я правеха да изглежда ефирна, ако не девствена. Върху лявата й страна бяха сложени медалите й, а сабята й от Уест Пойнт беше положена върху тялото й, така че сключените й ръце, който можеха да държат кръст или броеница и зависимост от религията й, държаха дръжката. Острието, поставено в ножница, се губеше под капака на ковчега.

Гледката беше наистина впечатляваща, трябва да си призная, красивото лице, златната коса, златните ширити, блестящият бронз и сребро по сабята и снежнобялата униформа на фона на розовия атлаз, с който беше облицован ковчегът.

Възприех всичко това много набързо, разбира се, за не повече от пет секунди, а после като добър католик, аз се прекръстих, отстраних се от ковчега и тръгнах надолу по пътеката.

Видях Камбълови на първите два реда вдясно: генералът, госпожа Камбъл, един млад мъж, когото разпознах от семейния албум в къщата на Ан Камбъл като техния син и други членове на семейството, стари и млади, всички облечени в черни дрехи и с черни траурни ленти, които все още се използват в армията.

Избягнах погледите им и продължих бавно по пътеката, докато моите спътници ме настигнаха.

Намерихме три места едно до друго на същия ред, на който беше седнал майор Бауз, когото познах от табелката с името му и една жена, за която предположих, че е госпожа Бауз. Бауз кимна на полковник Хелман, който обаче отказа да обърне внимание на един прелюбодеец и глупак. Госпожа Бауз, между другото, беше доста хубава, което още веднъж доказваше, че мъжете са прасета.

Въпреки че току-що бях видял тленните останки на една млада жена, се чувствах малко по-добре, така, както някои хора, които сравняват положението си с това на други с по-малък късмет от тях, като хора със сериозни професионални проблеми, като Бауз, заподозрени в убийство, като Кент, или пък всички, които бяха женени, болни, умиращи или мъртви.

Свещеникът, майор Иймс, облечен само в бойна зелена униформа без никакви свещенически одежди, се изкачи на амвона и насъбраните утихнаха. Майор Иймс започна: