Тя обмисли това за момент и после съобщи:
— Наистина искам този случай. Чувствам… нали разбираш… Някакво влечение към нея. Не я познавах, но зная, че животът й не е бил лек в тази армия за мъже.
— Пощади ме, Синтия.
— Наистина, Пол. Ти не би го разбрал.
— Опитай се да се държиш като бял човек сега.
— Дай ми почивка.
— Сега си спомням за какво спорехме преди.
— Всеки в своя ъгъл.
Отидохме в противоположни краища на стаята, макар и не в ъглите и продължихме претърсването. Погледнах нещата в рамки на стената: дипломата на Ан Камбъл от Уест Пойнт, писмените заповеди за производството й в офицерски чин, грамоти и още няколко документа от Министерството на отбраната, включително и един, който отчиташе приноса й към операция Пустинна буря, макар че характерът на приноса й не се поясняваше. Изкашлях се и казах на Сънхил:
— Чувала ли си за операция Луди по време на Пустинната буря.
— Не си спомням — отвърна тя.
— Ами, на някакъв умник от психооперациите му хрумнала идеята да се хвърлят порнографски снимки над иракските позиции. Повечето от тези нещастници не са били виждали жена от месеци или години, така че този садист от психооперации е искал да ги обсипе със снимки на гореща розова плът, която да ги докара до лудост. Идеята стига чак до общото командване и печели всеобщо одобрение, докато тия от Саудитска Арабия не научили за нея и не побеснели. Знаеш, че са малко трудни и не толкова просветени като нас по въпроса за голите цицки и задници. Така че цялата работа била прекъсната, но се говори, че идеята е била блестяща и би могла да скъси войната по суша от четири дни на петнадесет минути — усмихнах се аз.
— Отвратително — отвърна Синтия с леден глас.
— Всъщност на теория съм съгласен, но ако би могло да спаси един живот, го оправдавам.
— Средствата не оправдават целите. Защо ми разказваш тази история?
— Ами какво ще кажеш, ако тази идея за порно-бомбардировка е дошла от някоя жена, а не от някой мъж-мръсник?
— Имаш предвид капитан Камбъл?
— Тази идея със сигурност е дошла от Школата за специални операции тук. Трябва да го проверим.
Синтия беше обхваната от дълбок размисъл, нещо характерно за нея, а после ме погледна:
— Познаваше ли я?
— Знаех за нея.
— Какво знаеше за нея?
— Това, което почти всеки друг знаеше, Синтия. Тя беше съвършена във всяко едно отношение, произведена в САЩ, пастьоризирана и хомогенизирана от Отдела за реклама и доставена у вас, млечнобяла и здравословна за всички.
— И ти не вярваш на всичко това?
— Не, не вярвам. Но ако открием, че греша, значи, че мястото ми не е тук и аз ще напусна.
— Може би във всеки случай ще го направиш.
— Много вероятно. — И добавих: — Моля те имай предвид как е умряла, колко странно е било всичко, и колко малка е била вероятността някой непознат да изненада войник, който е бил нащрек, умен, въоръжен и готов да стреля.
Тя кимна, а после каза, като че на себе си:
— Мислих за това, което казваш. Не е необичайно за жена офицер да води двойствен живот — образец на нравственост за пред обществеността, а личният им живот… какъвто и да е. Но съм виждала и жени, жертви на изнасилване, които са имали примерен личен живот и които са станали жертви по чиста случайност. Виждала съм и жени, които са живели на ръба, но чието изнасилване не е имало нищо общо със свободния им личен живот нито пък с маниаците, с които са се движили. То отново е било чиста случайност.
— Това също е възможност и аз не я отхвърлям.
— И не бъди прекалено осъдителен, Пол.
— Не съм. Аз не съм светец. А ти?
— Не си толкова глупав, че да питаш.
Тя се приближи до мястото където бях застанал и сложи ръка върху рамото ми, което ме изненада.
— Ще можем ли да се справим, Пол? Искам да кажа заедно? Няма ли да го объркаме?
— Не, ние ще го разрешим.
Синтия ме мушна с пръст в корема, като че това изречение се нуждаеше от препинателен знак. Тя се обърна и се върна до бюрото на Ан Камбъл. Насочих вниманието си отново към стената и забелязах поставена в рамка похвала от американския червен кръст изразяваща признателност за работата й в кампанията за кръводаряване, друга от местна болница, която й благодареше за работата й с тежко болни деца, и документ за правоспособност от доброволна организация за ограмотяване. Кога намираше време тази жена да свърши всичко това, а освен това и редовната й работа, и извънредните дежурства по нейно желание, и задължителната обществена страна на живота в армията, и личния й живот. Възможно ли е, запитах се аз, тази изключително красива жена да няма личен живот? Възможно ли е да съм тръгнал в толкова погрешна посока?
Синтия обяви:
— Ето го бележника с адресите.
— Това ме подсети. Получи ли картичката ми за Коледа? Къде живееш сега?
— О, Пол, сигурна съм, че приятелчетата ти от щаба са си пъхнали носовете в досието ми и са ти казали всичко за мен за изминалата година.
— Никога не бих направил такова нещо, Синтия. Не е нито етично, нито професионално.
Тя ме погледна.
— Извинявай.
Сложи бележника в чантата, отиде до телефонния автомат и го включи.
Един глас каза:
—
— Може би се е самоубила. На нейно място бих го направил — казах аз.
Синтия отбеляза:
— Сигурно не е било лесно да си генералска дъщеря. Кой е полковник Фаулър?
— Мисля, че е адютантът на гарнизона. — А после попитах Синтия: — Как ти се стори това съобщение?
— Официално. Тонът подсказва известна фамилиарност, но не и топлина. Като че ли просто е изпълнявал задължението си като е позвънил на разсеяната дъщеря на шефа си, която е с по-нисш чин от него, но която все пак е дъщеря на шефа му. А на теб как ти се стори?
Замислих се за момент и отвърнах:
— Стори ми се нагласено.
— О… като прикритие?
Включих отново лентата и я изслушахме пак.
— Може би започвам да си въобразявам разни неща, Синтия.
— А може би не.
Вдигнах телефона и набрах канцеларията на шефа на военната полиция. Полковник Кент беше там и го извикаха на телефона.
— Все още сме в къщата на починалата — уведомих го аз. — Говори ли вече с генерала?
— Не… не съм… чакам свещеника.
— Но това ще се разчуе из целия гарнизон само след няколко часа. Уведоми семейството на мъртвата. И
