генералската дъщеря и защо е била убита. В случай като този, когато научиш защо, обикновено научаваш и кой.
Синтия прехвърляше компактдисковете и съобщи:
— Музика за аеробика, няколко стари шлагера, малко Бийтълс и класика, предимно от виенчани.
— Нещо като Фройд, който свири Щраус на обой.
— Нещо такова.
Включих телевизора, очаквайки, че е настроен на някой канал, излъчващ гимнастика или новини, но вместо това той беше настроен към видеото. Прерових колекцията й от видеокасети, която се състоеше от няколко черно-бели класически филма, няколко касети с физически упражнения и няколко касети надписани на ръка: „Курс лекции, психотренинг“. Сложих една от тях във видеото и натиснах копчето:
— Погледни.
Синтия се обърна и ние двамата загледахме как образът на капитан Камбъл, облечена в бойна униформа и застанала до една катедра, изпълва екрана. Тя наистина беше много хубава жена, но освен това имаше и блестящи и умни очи, които гледаха втренчено в камерата в продължение на няколко секунди преди да се усмихне и започне:
— Добро утро, господа. Днес ще обсъдим няколкото начина, чрез които психологическите операции, или психологическата война, ако предпочитате, би могла да се използва от пехотинците на бойното поле за деморализиране на противника и за намаляване на неговата боеспособност. Крайната цел на тези операции е да улесни работата ви на командири от пехотата. Вашата задача да посрещнете и унищожите врага е трудна и на вас ви помагат други клонове на армията като артилерия, авиация, бронирани сили и разузнаване. Има обаче и едно друго средство, което малко се разбира и прекалено малко се използва — психологически операции.
Тя продължи:
— Желанието на врага да се бие е може би единственият, най-важният елемент, който трябва да прецените при изготвянето на бойните си планове. Неговите пушки, артилерия, подготовка, съоръжения и дори неговият брой са от второстепенно значение в сравнение с желанието му да отстоява и да се бие.
Тя погледна към аудиторията си, която се намираше извън екрана, и продължи след кратка пауза:
— Никой не иска да умре. Но много хора могат да бъдат мотивирани да рискуват живота си в защита на своите страни, своите семейства, а дори и в името на някоя идея или философия. Демокрация, религия, расова гордост, лична чест, лоялност към дадена организация или група хора, обещана плячка, и да, жени… изнасилвания. Това са едни от най-старите мотиви за воюващите.
Докато говореше, на един екран зад гърба й се прожектираха древни бойни сцени, взети от стари гравюри и картини. Разпознах „Похищението на Сабинянките“ от Да Болоня, която е една от малкото класически картини, които мога да назова. Понякога сам се чудя на себе си.
Капитан Камбъл продължи:
— Целта на психологическата война е да проникнем в тези мотиватори, но да не го правим грубо, защото те често са прекалено силни и дълбоко насадени, за да бъдат променени чувствително чрез пропаганда или психологическо въздействие. Най-доброто, което можем да се надяваме да постигнем, е да посадим семето на съмнението. Това обаче не разрушава морала и не води до масово дезертиране и предаване. Това само полага основите за втория етап на психологическите операции, чиято крайна цел е да насади страх и паника във вражеския лагер. Страх и паника. Страх от смъртта, страх от страшни рани, страх от страха. Паника — най-слабо разбраното от всички психологически състояния на ума. Паника — дълбоко заседнало, вечно присъстващо усещане на ужас, често без никаква причина или логическо основание. Нашите прадеди са използвали бойни тъпани, свирки, смразяващи кръвта викове, заплахи и дори удари в гърдите и животински крясъци, за да предизвикат паника в лагера на врага.
На екрана зад нея сега се виждаше изображение на Римската армия в панически бяг от свирепите варварски орди. Тя продължи:
— В нашия стремеж към техническо съвършенство и разрешаване на бойните проблеми на високо технологично ниво, ние забравихме за прастария крясък.
Ан Камбъл натисна някакво копче на катедрата и стаята се изпълни от смразяващ кръвта крясък с високи децибели. Тя се усмихна и каза:
— Това е за отпускане на сфинктера.
Няколко мъже в стаята се засмяха, а микрофонът улови думите на някого:
— Също като жена ми при оргазъм.
Последва нов смях и капитан Камбъл също се засмя в отговор на забележката с един почти циничен смях, който въобще не беше в нейния стил. Тя погледна надолу за момент, като че ли правеше справка с бележките си, и когато отново вдигна поглед, изражението й беше станало отново делово, а смехът беше изчезнал от лицето й.
Имах чувството, че си играе с тълпата, печели ги на своя страна както повечето инструктори в армията правеха с някоя нецензурна шега или някоя лична забележка. Тя явно беше докоснала аудиторията, беше изживяла с тях момент на сексуално съпричастие и беше разкрила това, което се криеше под спретнатата й униформа. Но само за момент. Изключих видеото.
— Интересна лекция.
Синтия каза:
— Кой би искал да убие такава жена? Искам да кажа била е толкова жива. Толкова витална и самоуверена…
Което може би беше причина някой да иска да я убие. Замълчахме за момент, като че ли в памет на мъртвата, сякаш духът на Ан Камбъл все още присъстваше в стаята. Аз наистина бях доста впечатлен от Ан Камбъл. Тя беше от тези жени, които не оставаха незабелязани, а веднъж видени, не можеха да бъдат забравени. Не само външният й вид привличаше вниманието, но цялото й поведение. Освен това имаше и добре овладян глас, дълбок и ясен и въпреки това женствен и възбуждащ. Говореше по начин, който наричам армейски — резултат от служба в десетина-двайсет места из целия свят, с южняшки акцент, който се проявяваше на моменти и изненадваше. Общо взето това беше жена, която умееше да внушава уважение и да предизвиква вниманието на мъжете, или да ги довежда до лудост.
А що се отнася до това как жените се отнасяха към нея, Синтия изглеждаше впечатлена, но аз подозирах, че някои жени са я намирали опасна, особено ако техните съпрузи или приятели са били в близост до Ан Камбъл. А отношението на Ан Камбъл към другите жени все още беше тайна. Накрая, за да наруша мълчанието, казах:
— Хайде да се залавяме за работа.
Продължихме претърсването на кабинета. Синтия и аз разгледахме фотоалбума, който намерихме върху полицата. Снимките бяха изцяло от семейството: генерал и госпожа Камбъл, млад мъж, който вероятно беше синът, снимки на татенцето и Ан в цивилни дрехи, няколко типични лели и чичовци, Уест Пойнт, пикници, Коледа, Деня на благодарността и т.н. до прилошаване и аз имах усещането, че майка й е подредила албума вместо нея. Това беше веществено доказателство, потвърждаващо, че семейство Камбъл е било най- щастливото, най-обичащото се, най-разбиращото се, най-добре приетото в обществото семейство след това на Бог, Син и Светия Дух, а Мария е правила повечето снимки.
— Безвкусно — казах аз, — но ни показва нещо, нали?
— Какво? — попита Синтия.
— Те вероятно не могат да се понасят.
— Ставаш циничен — каза тя и добави: — И ревнив, защото ние нямаме такива семейства.
Затворих албума.
— Скоро ще разберем какво се крие зад усмихнатите им физиономии.
В този момент Синтия като че ли изведнъж осъзна огромните размери на това, което вършехме и каза:
— Пол… ние трябва да разпитаме генерал Камбъл… госпожа Камбъл…
Отвърнах й:
— Едно убийство е достатъчно неприятно, но когато има изнасилване и убийство и когато то не изглежда случайно, и когато бащата на жертвата е национален герой, то тогава идиотите, които ще разследват живота на жертвата, трябва да са наясно с какво се захващат. Разбираш ли?
