Няколко думи за Пол Бренер, който седеше на мястото до шофьора. От Южен Бостън, ирландски католик, все още не можещ да различи крава от кон, завършил гимназия, произлизащ от работническо семейство. Не влязох в армията, за да се измъкна от Южен Бостън, армията дойде да ме търси, защото започнали голяма война в Азия, а някой им беше казал, че от синовете на глупавите работници стават добри пехотинци. А вероятно съм бил добър пехотинец, защото изкарах цяла година там. Оттогава насам завърших разни курсове в колежи, свързани с армията, както и курсове по криминология. Променил съм се достатъчно, за да не се чувствам добре в Южен Бостън, но не се чувствам удобно и в дома на полковника, принуден да следя за това колко пия и да водя светски разговор с офицерските жени, които са или прекалено грозни, за да говориш с тях, или прекалено хубави, за да разговаряш само за незначителни неща.
И така, ето ни и нас, Синтия Сънхил и Пол Бренер, от двата противоположни края на северноамериканския континент, два различни свята, бивши любовници от Брюксел, срещнали се отново в дълбокия юг, които току-що са имали съвместното изживяване да наблюдават голия труп на една генералска дъщеря. Могат ли любовта и приятелството да се развиват при подобни обстоятелства? Не бих се обзаложил за това.
— Бях малко изненадана да те видя снощи — обади се Сънхил. — Съжалявам, ако съм била груба.
— За „ако“ и дума не може да става.
— Добре, тогава се извинявам без никакви условия. Но въпреки всичко не те харесвам.
Усмихнах се:
— Обаче ти се иска да работиш по този случай.
— Да, така че ще бъда любезна с теб.
— Ще бъдеш любезна с мен, защото съм ти началник. Ако не си любезна, ще те изпратя да си ходиш.
— Стига с тия стойки, Пол. Никъде няма да ме изпращаш, и аз не отивам никъде. — После добави — Имаме случай за разрешаване и лични отношения за оправяне.
— В този ред.
— Да, в този ред.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
„Виктори Драйв“, който преди се е наричал Пайн Холоу Роуд, е бил преименуван по време на Втората световна война в пристъп на Оруелска треска за смяна на имената. Някога е бил селски път с две платна, отиващ на юг от Мидлънд, но когато за първи път го видях през 1971, се беше превърнал в смесица от жилища с големи градини и лъскави магазини. Сега, близо четвърт век по-късно, нямаше и следа от Пайн Холоу Роуд.
Има нещо особено грозно и потискащо в търговските улици на стария юг, огромни паркинги, мотели, заведения за бърза храна, магазини за намалени стоки, търговци на коли и това, което насам минава за нощни барове. Старият юг, такъв какъвто си го спомням, може би не беше толкова благоденстващ, но беше живописен с малките си бензиностанции, с хладилниците за кока-кола, поставени до хладилниците за храна, с изкривените чамови къщи, селските магазини и балите памук, които едва се побираха в складовете по продължение на железопътната линия. Това бяха все неща, които растяха от земята, дървен материал, който идваше от горите, пътищата бяха покрити с чакъл от близката кариера и самите хора бяха продукт на своята околна среда. Всички тия нови неща изглеждаха изкуствени, внесени отвън. Универсалните магазини и търговските улици с огромни пластмасови табели и без никаква връзка със земята и хората, с историята или с местните обичаи.
Но, разбира се, новият юг е приел всичко това, не толкова бързо като нас на север, но все пак го беше приел. И по някакъв необясним начин лъскавата търговска улица сега се свързваше по-тясно с юга, отколкото с която и да е друга част на страната. Северът най-после беше победил.
Около петнадесет минути след като тръгнахме от гарнизона, ние пристигнахме във Виктъри Гардънс и спряхме Мустанга близо до сектор четиридесет и пет.
Всъщност Виктъри Гардънс е приятно място, състоящо се от петдесетина долепени къщи, разположени около един централен вътрешен двор, озеленено и с просторни паркинги. Нямаше табели с надпис „Само за офицери“, но целият му вид го подсказваше и наемът вероятно беше колкото са средствата, отпускани на лейтенантите и капитаните за жилища извън поделението. Като се остави настрани въпросът за парите, съществуват неписани правила за това къде точно извън границите на поделението биха могли да живеят офицерите. И така Ан Камбъл, като генералска дъщеря и изпълнителен войник, не беше отишла в модерната част на града, нито пък беше избрала анонимността на по-новите високи сгради, които в този град се свързваха с веселите неомъжени жени. Но пък от друга страна, тя не живееше в огромната държавна къща на баща й, което предполагаше, че има личен живот, и аз имах намерение да разбера нещо за него.
Синтия и аз се огледахме. Макар че работният ден в армията започваше рано, все още имаше доста коли, паркирани пред жилищата. Повечето имаха синя лепенка на бронята, която означаваше, че колата е на офицер, а някои бяха със зелени лепенки, означаващи, че колата е на цивилен служител в гарнизона. Но като цяло мястото изглеждаше пусто като спалните помещения след сутрешния сигнал за храна.
Все още бях облечен с бойната униформа, с която бях в оръжейния склад, а Синтия, както вече споменах, беше с джинси и яке. Докато се приближавахме към предната врата на сектор четиридесет и пет, която се намираше по продължение на чернена тухлена фасада, я попитах:
— Въоръжена ли си?
Тя кимна.
— Добре. Чакай тук. Аз ще мина от задната врата. Ако изкарам някого отпред, го спираш тук.
— Добре.
Заобиколих редицата домове и излязох от задната страна. Задният двор представляваше обща тревна площ, но всеки сектор си имаше двор, ограден с дървена ограда, за да се чувства човек уединен. В двора на Ан Камбъл имаше традиционната открита скара и градински мебели, включително и един шезлонг, върху който бяха оставени шише плажно масло и някакво туристическо списание.
Към двора гледаше плъзгаща се стъклена врата и през вертикалните щори се виждаше столовата и част от всекидневната. Като че ли нямаше никой вътре. Ан Камбъл със сигурност не си беше вкъщи, а не бих могъл да си представя една генералска дъщеря да живее открито с любовника си или пък да има съквартирантка, която да смущава личния й живот. От друга страна, човек никога не знае кой би могъл да бъде в някоя къща, а когато става въпрос за убийство, трябва да се действа с внимание.
Там, където дворът се допира до задната стена на къщата, имаше английско дворче, което означаваше, че тези къщи имаха мазета, което пък от своя страна означаваше опасно слизане по открити стълби. Може би трябваше да изпратя там първо госпожица Примерен Войник. Във всеки случай отворът беше покрит с прозрачен плексиглас, закрепен отвън, така че никой не би могъл да излезе оттам.
Вдясно от плъзгащата се врата имаше друга, от която се влизаше в кухнята. Имаше и звънец и аз го натиснах. Почаках и позвъних отново, а после пробвах бравата, което е добре да се направи преди да се влезе с взлом.
Разбира се, аз щях да отида направо в мидлъндската полиция, както полковник Кент беше предложил, и те щяха с удоволствие да ми издадат разрешително за обиск, и с още по-голямо удоволствие да се включат в претърсването на жилището на жертвата. Обаче аз не исках да ги безпокоя и за това намерих ключа за къщата на връзката на Ан Камбъл и отключих ватата. Влязох в кухнята, после затворих вратата зад мен и отново я заключих.
В другия край на кухнята се виждаше масивна врата, която вероятно водеше към мазето. На вратата имаше резе, което спуснах, така че ако имаше някой в мазето, той или тя оставаше заключен вътре.
След като осигурих гърба си, или пък може би отрязах пътя си за бягство, аз тръгнах предпазливо, невъоръжен, през къщата към предната врата и я отворих, за да влезе Синтия. Застанахме за момент в хладното от климатичната инсталация антре, огледахме се и се ослушахме. Направих знак на Синтия да извади пистолета си и тя изкара един 38-калибров Смит и Уестън. След това извиках:
— Полиция. Останете по местата си и се обадете.
Не последва отговор. Казах на Синтия:
