някой мургав непознат. Отворихме аптечката, която съдържаше обичайния асортимент от козметика, женски артикули и други подобни. Нямаше никакви лекарства, купувани с рецепта, никакви мъжки принадлежности за бръснене, само една четка за зъби и нищо по-силно от аспирин.
— Какво заключение си правиш от това — попитах моята сътрудничка.
— Ами не е била хипохондрик, не е имала суха или мазна кожа и държи контрацептивите си някъде другаде.
— Може би кара партньорите си да използват кондоми. — И после добавих: — Може би си чувала, че кондомите отново са на мода поради болестите. В наши дни трябва да извариш някого преди да спиш с него.
Синтия не обърна внимание на думите ми и каза:
— Може би е била непорочна.
— Не бях си помислял за това. Възможно ли е?
— Човек никога не знае, Пол. Просто никога не се знае.
— Или пък би ли могла да е… как се казва това сега? Хомосексуалист? Лесбийка? Кой е верният термин?
— Какво те интересува?
— За доклада ми. Не искам да си имам неприятности с някой полицай феминист.
— Спри за малко, Пол.
Напуснахме банята и Синтия каза:
— Хайде да разгледаме и другата спалня.
Минахме през коридора и влязохме в малката стая. По това време аз вече не очаквах да срещна някого, но Синтия извади пистолета си и ме прикриваше докато надничах под двойното легло. Освен леглото, в стаята имаше само скрин, нощно шкафче и лампа. Една врата водеше към малка баня, която изглеждаше като че ли никога не е била ползвана. Явно цялата стая изобщо не е била ползвана, Ан Камбъл просто я е поддържала като гостна.
Синтия дръпна завивката като разкри голия дюшек и каза:
— Тук никой не спи.
— Явно не. — Дръпнах чекмеджетата на скрина. Празни.
Синтия кимна в посока на една двойна врага на отсрещната стена. Застанах отстрани и рязко отворих едното крило. Вътре автоматично се включи осветление и това леко ме стресна, а явно и Синтия също, защото тя приклекна и се прицели. След една-две секунди тя се изправи и приближи това, което се оказа голям вграден дрешник. И двамата влязохме вътре. Миришеше приятно, като евтиния одеколон, който имах преди време, и който използвах, за да пропъждам молци и жени. Имаше два дълги пръта от двете страни, от които висяха поставени в торби цивилни дрехи за всички климати по земята, още военни униформи, включително старите й униформи от Уест Пойнт, бойни дрехи за пустинята, дрехи за Арктика, парадна лятна и парадна зимна униформа и различни други рядко носени униформи плюс сабята й от Уест Пойнт. На горната полица бяха съответните шапки, а на пода съответните обувки.
— Това е бил един акуратен войник, готов както за военен бал, така и за следващата война в джунглата.
— Твоят дрешник с униформи не изглежда ли така?
— Моят дрешник прилича на разпродажба за дрехи на третия ден.
В действителност беше още по-зле. Имам подреден ум, но с това се изчерпва моята подреденост. От друга страна капитан Камбъл изглежда е била чиста, подредена и организирана във всички външни страни. Може би тогава в ума й е бил абсолютен хаос. А може би не. Тази жена беше загадка.
Излязохме от дрешника и от спалнята.
По стълбите надолу казах на Синтия:
— Преди да отида в ЦСО не можех да видя уликата, дори и да ми извадеше очите.
— А сега?
— А сега всичко, което виждам, ми се струва улика. Дори и липсата на улики е улика.
— Така ли е? Все още не съм стигнала до това ниво. Звучи ми като Зен.
— Мисля си за него като за Шерлоковско. Нали знаеш за кучето, което не лаело през нощта. — Отидохме в кухнята. — Защо не е лаело кучето?
— Било мъртво.
Трудно е да свикнеш с нов съдружник. Не харесвам младите подлизурковци, които слушат в захлас всяка твоя дума. Но пък не обичам и всезнайковците също така. Аз съм на такава възраст и чин, че да се отнасят към мен с уважение и заслужавам уважение, но все още мога да приемам нещата каквито са. Синтия и аз изучавахме залостената врата към мазето. Казах, не във връзка с вратата, а във връзка с уликите:
— Жена ми оставяше улики из цялата къща.
Синтия не отговори.
— Но аз не ги виждах.
— Разбира се, че си ги виждал.
— Е, сега като се замисля, наистина съм ги виждал. Но когато си млад, си доста тъп. Изпълнен си само с мисъл за себе си, не разбираш другите хора добре, не си бил лъган и мамен много и ти липсват цинизмът и подозрителността, които са нужни, за да станеш добър детектив.
— Добрият детектив, Пол, трябва да отделя личния си живот от професионалния. Не бих искала мъж, който ме следи навсякъде.
— Разбира се че не, като се има предвид миналото ти.
— Разкарай се.
Едно на нула за Пол. Дръпнах резето на вратата.
— Твой ред.
— Добре. Иска ми се да си беше взел пистолета. — Тя ми подаде своя Смит и Уесън и отвори вратата на мазето.
— Може би трябва да отида и да взема онова М–16 горе — предложих аз.
— Никога не разчитай на оръжие, което току-що си намерил и не си изпробвал. Така пише в ръководството. Само извикай, а после ме прикрий.
Извиках надолу:
— Полиция! Елате до стълбите с ръце на врата.
Това е военният вариант на „горе ръцете“ и има малко повече смисъл, ако се замисли човек. Е, никой не дойде до основата на стълбата, така че Синтия трябваше да слезе долу. Тя каза тихо:
— Остави осветлението изключено. Ще свия надясно. Изчакай пет секунди.
— Ти изчакай една секунда.
Огледах се за нещо, което да хвърля надолу по стълбите и забелязах една скара, но Синтия вече беше тръгнала и бягаше надолу по стълбата на дълги подскоци, като едва докосваше стъпалата по пътя си. Видях как рамото й завива надясно и я загубих от погледа си. Последвах я, като завих наляво и приклекнах готов за стрелба, взирайки се в тъмнината. Изчакахме мълчаливо цели десет секунди, после аз извиках:
— Ед, Джон, прикривайте ни.
Искаше ми се наистина да има някой Ед или Джон наоколо, но както капитан Камбъл би казала „Създайте измислени батальони в умовете на противника“.
Реших, че ако долу наистина има някой, то той не чакаше в засада, а трепереше от страх. Нали така?
Както и да е, Синтия, която явно започваше да губи търпение от моята предпазливост, изхвърча нагоре по стълбите и блъсна ключа за осветлението. Из цялото голямо открито мазе присветнаха флуоресцентни лампи, а после то беше залято от тази гола бяла светлина, която свързвам с неприятни места. Синтия слезе обратно по стълбите и ние изследвахме мазето. Беше оборудвано по най-стандартния начин като перално помещение, сушилня, работен тезгях, склад, отопление, климатична инсталация и т.н. Подът беше от гол цимент, а таванът от голи греди и тръби за електрическата и водопроводната инсталации.
Разгледахме тезгяха и тъмните ъгли, но те бяха изключително безинтересни, освен фактът; че Ан Камбъл е притежавала богата спортна екипировка. В действителност цялата стена вдясно от тезгяха представляваше дъска за окачване, висока от пода до тавана, от която се издаваха ония метални рамки с
