Оръжейният склад на форта. Рогът на изобилието, в който са събрани всички американски военни стоки — неща, които гърмят през нощта.
Изпълнявах тайна задача в оръжейния склад в ранните утринни часове приблизително по времето, когато Ан Камбъл е била убита и ето защо се натресох на тоя случай, както биха се изразили моите цивилни колеги. Няколко седмици преди това бях приел задълженията и външния вид на един доста съмнителен сержант-оръжейник на име Франклин Уайт и заедно с един истински съмнителен сержант-оръжейник на име Далбърт Елкинс тъкмо приключвахме сделка за продажбата на няколкостотин карабини М–16, гранатомети и разни други; опасни предмети от оръжейния склад на група борци за освобождението на Куба, които искаха да свалят господин Фидел Кастро, антихриста. Всъщност тези испаноезични господа бяха колумбийски наркотрафиканти, които не искаха да изпитваме угризения за сделката. Както и да е, в 6.00 часа аз си стоях в оръжейния склад и разговарях с моя съдружник щатен сержант Елкинс. Говорехме си за това какво щяхме да правим с 200 000-те долара, които щяхме да си поделим. В действителност сержант Елкинс щеше да прекара останалата част от живота си в затвора, но той все още не знаеше това, а хората трябва да мечтаят. Мое неприятно задължение е да се превръщам в техния най-ужасен кошмар.
Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката преди новото ми другарче да беше успяло да я докопа. Казах:
— Оръжеен склад. Говори сержант Уайт.
— А ето къде си бил — каза полковник Уилям Кент, началникът на военната полиция в гарнизона, ченгето с най-висок чин във Форт Хадли. — Радвам се, че те открих.
— Не знаех, че съм бил изгубен — отвърнах аз.
До случайната ми среща със Синтия, полковник Кент беше единственият човек в гарнизона, който знаеше кой съм, и единствената причина за неговото обаждане, за която можех да се сетя, беше да ми каже, че се намирам в непосредствена опасност да бъда разкрит. Хвърлях по едно око на сержант Елкинс и на вратата.
Но за лош късмет работата не се оказа толкова проста. Полковник Кент ме информира:
— Станало е убийство. Жена капитан. Изглежда е била изнасилена. Можеш ли да говориш свободно?
— Не.
— Можеш ли да дойдеш при мен?
— Може би.
Кент беше свестен човек, но като повечето от военната полиция, не беше твърде умен, а ЦСО го караше да се чувствува нервен.
— Ясно ти е, че съм на работа.
— Това е по-важно, Бренер. Този път е много сериозно.
— Това тук също — погледнах към сержант Елкинс, който ме наблюдаваше с внимание.
— Става въпрос за дъщерята на генерал Камбъл — каза Кент.
„Боже мой!“ помислих си аз. Инстинктът ми подсказваше да отбягвам всякакви случаи, отнасящи се до изнасилвания и убийства на генералски дъщери. Беше мръсен случай. Чувството ми за дълг, чест и справедливост се мъчеше да ме убеди, че някой друг наивник от специалната част на ЦСО би могъл да се справи с него. Някой, чиято кариера и без друго беше провалена. Сетих се за няколко възможни кандидати. Но като се остави настрана чувството за дълг и чест, беше събудено моето естествено любопитство. Попитах полковник Кент:
— Къде можем да се видим?
— Ще те чакам на паркинга на военната полиция и ще те заведа до местопрестъплението.
Тъй като бях с фалшива самоличност, не трябваше да се приближавам до сградата на военната полиция, но Кент е вбесяващо тъп. Казах:
— Не при теб.
— О… какво ще кажеш за пехотинските казарми. Щаба на Трети батальон. По път е.
Елкинс, вече напрегнат и изплашен до смърт, започваше да става неспокоен.
— Добре сладурче, след десет минути — казах на Кент.
Затворих и се обърнах към Елкинс:
— Гаджето, приискало й се малко любов.
Елкинс погледна часовника си:
— Не е ли малко късно… или рано…?
— Не и за това маце.
Елкинс се усмихна.
Според устава на оръжейния склад аз имах лично оръжие и след като се уверих, че Елкинс се е поуспокоил, разкопчах колана с пистолета и го оставих там, този път според устава на гарнизона. Тогава не знаех, че по-късно ще ми трябва оръжие.
— Може да се върна.
— Добре. И веднъж от мене.
— Дадено.
Бях оставил Шевролета си на къмпинга за каравани, а моето ЗЧПС, това на езика на армията значи зачислено превозно средство, а не име на някоя партия, беше един Форд пикап, който ми беше отпуснат във връзка с настоящото ми превъплъщение. Той беше оборудван със стойка за пушки и чифт рибарски ботуши отзад.
И така аз потеглих през главното поделение. След няколко минути бях в района на Пехотинската бригада, дълги дървени помещения от времето на Втората световна война, повечето от които сега бяха изоставени и имаха призрачен вид. Студената война приключи и макар че не може да се каже, че армията изчезва, то тя съвсем определено намалява и сухопътните войски — пехота, бронирани войски и артилерия, причината за съществуването на армията, понасят най-големите съкращения. ЦСО обаче, което се занимава с престъпления, е една разрастваща се организация.
Като редник преди доста години завърших Висшата школа за подготовка на пехотинци, а после отидох във въздушнодесантната школа и школата за специални войски във Форт Бенинг, не далеч оттук. Така че сега съм десантчик със специална подготовка — оръжие, от което няма спасение, машина за убиване, подъл, жилав, появяващ се от небето като смъртта, безпогрешен и т.н. Но сега вече съм малко поостарял и в ЦСО ми е достатъчно добре.
В крайна сметка дори и държавните институции трябва да оправдаят съществуването си и армията полагаше големи усилия да си намери ново занимание в това да вразумява непослушните държави, които кривват от правия път. Но забелязвах известна липса на дух и цел в офицерите и хората, които винаги са чувствали, че са единствената преграда между руските орди и онези, които обичат. Като боксьор, който в продължение на години се е готвил за шампионския си мач и изведнъж научава, че другият претендент току-що е умрял. Човек се чувства леко облекчен, но същевременно и разочарован, усеща някаква празнота там, където преди е била помпичката, произвеждаща адреналин.
И така, беше тази част от деня, която в армията се нарича разсъмване, небето над Джорджия започваше да розовее, въздухът тежеше от влага и се виждаше, че ще бъде един горещ ден. Усещах миризмата на влажната глинеста почва на Джорджия, боровите дървета и аромата на казарменото кафе, който се носеше от близката столова.
Отбих се от пътя в затревения плац пред стария щаб на батальона. Полковник Кент излезе от служебната си тъмнозелена кола, а аз от моя пикап.
Кент е около петдесетте, висок, средно пълен, с лице белязано от шарка и студени сини очи. Понякога е доста нелюбезен, не много умен, както вече казах, но трудолюбив и изпълнителен. Неговият пост в армията съответства на шеф на полицията и той командва цялата униформена военна полиция във Форт Хадли. Педантично се придържа към правила и разпоредби и макар че не го мразят, той с никого не е особено близък.
Кент се беше изтупал в своята униформа с бял колан, бял шлем и лъснати с плюнка ботуши. Каза ми:
— Имам шестима души от военната полиция, които пазят мястото на престъплението. Нищо не е пипано.
