— Това е само началото.
Кент и аз се познаваме от около десетина години и сме си създали добри служебни отношения, макар че не го виждам по-често от веднъж в годината, когато някой случай ме доведе във Форт Хадли. Кент има по- висок чин от мен, но аз мога да се държа свободно с него, а когато съм главният следовател по някой случай, мога да му създам доста проблеми. Виждал съм го да свидетелства във военния съд и той е всичко, което един прокурор би могъл да желае: правдоподобен, логичен, неемоционален и организиран в показанията си. И все пак в него имаше нещо, което не беше съвсем наред и аз винаги имах усещането, че прокурорите са доволни, когато той слезеше от свидетелското място. Струва ми се, че той прави впечатление на човек, който е прекалено суров и коравосърдечен. Когато в армията съдеха някой от своите, обикновено към обвиняемия се отнасяха със съчувствие или поне със загриженост. Но Кент е едно от тези ченгета, които виждат всичко в черно и бяло, и всеки, който наруши закона във Форт Хадли, като че ли лично обижда полковник Кент. Аз наистина го видях да се усмихва веднъж, когато един новобранец, изгорил в пияно състояние изоставено спално помещение, беше осъден на десет години за умишлен палеж. Но законът си е закон, предполагам, и една толкова трудно приспособима личност като капитан Кент беше намерила своето място й живота. Ето защо бях малко изненадан, когато открих, че е доста разтърсен от тазсутрешните събития. Попитах го:
— Уведоми ли генерал Камбъл?
— Не.
— Може би е по-добре да отидеш у тях.
Той кимна без голямо въодушевление. Всъщност изглеждаше ужасно, от което направих извода, че лично е посетил мястото, където е било извършено престъплението. После добавих:
— Генералът ще ти съдере задника затова, че си го уведомил със закъснение.
Той се опита да обясни:
— Ами трупът не беше опознат със сигурност, докато аз самият не го видях. Искам да кажа, не мога да отида у тях и да му кажа, че дъщеря му…
— Кой извърши предварителното опознаване?
— Сержант Сент2 Джон. Той е открил трупа.
— А познавал ли я е?
— Били са заедно на пост.
— Е, това е доста сигурно опознаване. А ти познаваше ли я?
— Да, разбира се. Аз извърших окончателното опознаване.
— Да не споменаваме за опознавателните й знаци и за името на униформата й.
— Но те са изчезнали.
— Изчезнали?
— Да… който го е извършил е взел униформата й и опознавателните й знаци.
Човек има усет за тия неща или пък, може би, в главата му се натрупват много такива случаи и когато чуе показанията и види местопрестъплението, си задава въпроса: „Какво не е наред тук?“
— Бельо? — попитах полковник Кент.
— Какво? А, то е там. — И после добави: — Обикновено взимат бельото. Нали? Това е странно.
— Заподозрян ли е сержант Сент Джон?
— Това е твоя работа — сви рамене полковник Кент.
— Е с такова име засега ще го оправдаем поради липса на доказателства.
Огледах изоставените казарми, щаба на батальона, столовата, плаца, сега обрасъл с трева, и в сивата утринна светлина си представих взвод млади войници, строяващи се за утринна проверка. Все още си спомням как винаги се чувствах изморен, гладен и измръзнал преди закуска. Спомням си също колко изплашен бях, тъй като знаех, че деветдесет процента от нас, застаналите в строя, щяха да заминат за Виетнам, знаех също, че и процентът на жертвите сред войниците на фронта беше толкова висок, че никой събирач на облози не би дал повече от две към едно за това, че ще се върнеш в същия вид, в който си заминал. Казах на Кент:
— Ей там беше моята рота. Рота Делта.
— Не знаех, че си бил в пехотата.
— Преди много време. Преди да стана ченге. А ти?
— Винаги съм бил във военната полиция. Но видях доста неща във Виетнам. Бях в американското посолство, когато виетнамецът прескочи стените оня път. Януари, 68. — А после добави: Убих един от тях.
Кимнах:
— Понякога си мисля, че в пехотата беше по-добре. Лошите никога не бяха от твоите. Това е нещо различно.
— Лошите са си лоши — уведоми ме Кент. — Армията си е армия, заповедите са си заповеди.
— Да.
Това е характерно за начина на мислене на военните. Не е наша работа да разсъждаваме защо и неуспехът никога не може да бъде оправдан. Този начин на мислене е доста ефективен при бой и повечето други военни ситуации, но не и в ЦСО. Ако си в ЦСО, ти всъщност трябва да не се подчиняваш на заповедите, да мислиш самостоятелно, да не обръщаш внимание на офицерите и преди всичко да откриваш истината. Това не винаги приляга на армията, която мисли за себе си като за едно голямо семейство, където на хората все още им се иска да вярват, че „всички братя са смели, а всички сестри непорочни“.
Сякаш прочел мислите ми, полковник Кент каза:
— Зная, че този случай може да излезе наистина мръсен. А може и да не е. Може би е извършено от цивилен. Може би ще бъде приключен веднага.
— О, сигурен съм, че може, Бил. А към твоето и моето досие ще прибавят по една препоръка и генерал Камбъл ще ни покани на коктейл.
Кент изглеждаше много обезпокоен.
— Честно казано нямам накъде да мърдам. Това е моят гарнизон, моят район. Ти можеш да се измъкнеш и ще изпратят друг специалист по убийства. Но след като и без друго си тук, принадлежиш към специалните части и сме работили заедно и преди, аз бих желал да видя твоето име до моето на предварителния доклад.
— И не си ми донесъл поне едно кафе.
Той се усмихна мрачно:
— Кафе ли? По дяволите, аз имам нужда от нещо по-силно. — После добави: — Това може да ти донесе нов чин.
— Ако имаш предвид понижение, вероятно си прав. Ако имаш предвид повишение, вече съм най- горе.
— Съжалявам. Забравих. Лоша система.
Попитах го:
— Очакваш ли звездичка?
— Може би.
Изглеждаше малко разтревожен, като че ли блестящата генералска звезда, която е виждал в мечтите си, току-що е изгаснала.
— Уведоми ли местната ЦСО вече? — попитах аз.
— Не.
— И защо, по дяволите, не си?
— Ами… и без друго те няма да разследват случая… Искам да кажа, за бога, става въпрос за дъщерята на командира на гарнизона, шефа на ЦСО тук, майор Бауз, я познаваше, както и всички тук, така че ние трябва да покажем на генерала, че сме осигурили най-способните хора от Фолс Чърч.
— Думата, която ти трябва, е изкупителна жертва. Но добре, ще кажа на шефа си във Фолс Чърч, че това трябва да се разследва от специален човек, само че не съм сигурен, че бих желал аз да съм този човек.
— Хайде да видим тялото и тогава ще решиш.
Когато тръгнахме към колата му, чухме гърма на оръдието на поделението — в действителност запис на
