някакво отдавна бракувано оръдие — и ние се спряхме и обърнахме в посока на звука. От високоговорителя, покачен на празните казарми, се разнесе записаният звук на сигналната тръба, свиреща заря, и ние козирувахме, двама самотни мъже, застанали в ранната утринна светлина, които реагираха на наслагвани цял живот привички и военни церемонии.
Древният зов на тръбата, идващ от времето на кръстоносците, отекна из улиците и пътеките между спалните помещения, над затревения плац, а някъде вдигаха знамето.
Години бяха минали, откакто за последен път съм присъствал на утринното вдигане на знамето, но от време на време ми доставя удоволствие да наблюдавам помпозността и церемониите, свързани с него, да чувствам връзката между живи и мъртви, да осъзная, че има нещо по-важно от мен и че аз съм част от него.
Нищо в цивилния живот не може да се сравни с това, освен ако гледането на „Добро утро, Америка“ не е станало традиция и макар че съм в периферията на армейския живот, не съм сигурен дали вече съм готов да направя крачката към цивилния. Но може би това решение вече беше в процес на своето осъзнаване. Понякога човек усеща кога е започнало последното действие.
Финалните звуци на тръбата отзвучаха и Кент и аз продължихме пътя си към колата му. Той отбеляза:
— Нов ден започва във Форт Хадли, но един от войниците му няма да го види.
ГЛАВА ТРЕТА
С колата на Кент се отправихме на юг към най-отдалечените участъци на военния лагер. Полковник Кент започна да обяснява:
— Капитан Ан Камбъл и сержант Харолд Сент Джон са били на пост при щаба на поделението. Тя е била началник на караула, той е бил разводач.
— Познавали ли са се?
Кент сви рамене:
— Може би случайно. Не работят заедно… Той е в автобазата. Тя е инструктор в Школата за специално обучение. Просто случайно са попаднали заедно.
— Какво преподава тя?
— Водене на психологическа воина. — После добави: — Тя е била магистър по психология.
— Все още е. — Винаги възниква проблем с времената, когато се говори за някой починал наскоро. Попитах Кент: — Обичайно ли е инструкторите да дават подобен наряд?
— Не, не е. Но Ан Камбъл се е включила в няколко графика за наряди, в които не е била длъжна да участва. — А после добави: — Искала е да дава пример. Нали е била генералска дъщеря.
— Ясно.
В армията се правят графици за офицерите, подофицерите и за редниците и сержантите. Тези графици се правят съвсем произволно, като целта е всеки да мине поне веднъж през някое от по-гадните дежурства. Преди жените не се включваха във всички графици, като например караул, но времената се промениха. Това, което не се е променило, е, че младите жени, които се разхождат сами през нощта, се подлагат на известен риск. Сърцата на злите мъже остават непроменени и непреодолимото желание да го натикат в най-удобната вагина е по-силно от военния устав.
— Била ли е въоръжена? — попитах аз.
— Разбира се. Носела е личното си оръжие.
— Продължавай.
— Е, около 1.00 часа Камбъл казала на Сент Джон, че ще вземе джипа и ще провери постовете…
— Защо? Това не е ли задължение на дежурния офицер или на разводача? Началникът на караула би трябвало да стои при телефоните.
Кент отвърна:
— Сент Джон каза, че дежурният офицер бил някакъв млад лейтенант съвсем пресен от Уест Пойнт, а Камбъл, както вече казах, си е падала малко натегач и е искала да отиде там и лично да провери нещата. Знаела е паролата и отговора, така че е тръгнала. — Кент отби по Райфъл Рейндж Роуд и продължи да разказва: — Сент Джон казва, че около 3.00 е започнал да се тревожи…
— Защо се е тревожил?
— Не зная… Знаеш, жена е все пак, пък и може би е бил малко ядосан, защото си е мислил, че се е скитала някъде, а може да му се е ходело до тоалетната, а не е искал да оставя телефоните.
— На колко години е той? — попитах аз.
— Около петдесетте. Женен. Чисто досие.
— Къде е сега?
— В сградата на военната полиция, да подремне малко. Казах му да е на разположение.
Бяхме минали първи, втори, трети и четвърти стрелкови полигон, които лежат вдясно от пътя, огромно пространство от открита, равнинна местност, оградени отзад от дълъг насип от пръст. Не бях идвал тук от повече от двадесет години, но си спомнях мястото.
Полковник Кент продължи:
— И така, Сент Джон се обажда в караулното помещение, но капитан Камбъл не е там. Той казва на разводача да се обади в караулното и да провери дали капитан Камбъл е минавала. Разводачът се обажда малко по-късно и докладва, че не е ходила. Така че Сент Джон му нарежда да изпрати сериозен човек в щаба, за да наблюдава телефоните и когато един от дежурните се появява, той се качва на зачислената си кола и потегля. Започва да проверява постовете по ред — сержантския клуб, офицерския клуб и т.н. — но никой от часовоите не е виждал капитан Камбъл. И така около 4.00 той се отправя към последния пост, който е склад за муниции и по пътя, при стрелкови полигон номер шест, той вижда джипа й… всъщност ето го и него.
Напред, вдясно от тесния път, беше джипът, с който вероятно Ан Камбъл е отишла на своята среща със смъртта. Близо до джипа се намираше нечие ЗЧПС — едни червен Мустанг. Попитах Кент:
— Къде е постът и часовоят?
— Складът за муниции се намира малко по-нагоре по пътя. Часовоят, редник Робинс, не е чул нищо, но е видял светлини.
— Разпита ли го?
— Нея. Мери Робинс. — Кент се усмихна за първи път. — Редник е термин неутрален по отношение на род, Пол.
— Благодаря. А къде се намира редник Робинс сега?
— В едно легло, в сградата на военната полиция.
— Доста се е понаселило там, но добре си се сетил.
Кент спря колата близо до джипа и червения Мустанг. Вече се беше почти разсъмнало и можех да видя шестимата от военната полиция — четирима мъже и две жени — застанали на различни места из района. На всички полигони имаше пейки, от лявата страна на пътя, обърнати към стрелбищата, където войниците сядаха, за да получат инструкции преди да пристъпят към рубежа. На по-близките пейки, от лявата ми страна, седеше жена, облечена в джинси и яке, и пишеше нещо в бележник. Кент и аз излязохме от колата и той ми каза:
— Това е госпожа Сънхил. Тя е жена.
Знаех това. Попитах Кент:
— Какво прави тя тук?
— Аз я извиках.
— Защо?
— Тя е съветник по изнасилванията.
— Жертвата няма нужда от съвети. Тя е мъртва.
— Да — съгласи се Кент, — но госпожа Сънхил освен това разследва и случаи на изнасилвания.
— Това сигурно ли е? Какво прави тя в Хадли?
— Онази медицинска сестра, лейтенант Нийли. Чувал ли си за случая?
— Само каквото съм чел във вестниците. Би ли могла да съществува връзка между двата случая?
