— Не, вчера беше извършен арест.
— По кое време?
— Около четири след обяд. Госпожа Сънхил извърши ареста и до пет часа вече имахме самопризнание.
Кимнах. В шест след обяд госпожа Сънхил си пиеше питието в офицерския клуб и поливаше тихо своя успех, Ан Камбъл, както щях да установя по-късно, е била жива и е вечеряла там, а аз бях на бара и наблюдавах Синтия и се опитвах да събера смелост, за да й се обадя или да се оттегля стратегически.
Кент добави:
— Сънхил трябваше да замине днес по друга задача, но каза, че ще остане за този случай.
— Какъв късмет имаме само.
— Да, добре е да има жена при тези случаи, а и тя е добра. Видях я как работи.
— Наистина.
Забелязах, че червеният Мустанг, вероятно колата на Синтия, беше също като моя, с номера от Виржиния, което означаваше, че също като мен тя работеше извън Фолс Чърч. Но съдбата не беше направила така, че нашите пътища да се пресекат в службата ни, а ни беше срещнала тук при тези обстоятелства. Беше неизбежно във всеки случай.
Погледнах към полигона, върху който се беше спуснала утринна мъгла. Пред насипа бяха разположени на различни разстояния няколко падащи мишени — дванайсет отвратителни дъсчени мъже с пушки в ръка. Тези, изглеждащи като живи мишени, бяха заместили старите, които представляваха черен силует, като основната цел явно е била, че ако ще те обучават да убиваш хора, ти трябва да се научиш да гледаш целта в очите. От минал опит обаче мога да кажа, че нищо не те подготвя да убиваш хора освен убиването на хора. Във всеки случай по повечето от фалшивите мъже бяха накацали птици и те до известна степен разваляха ефекта — поне докато не стреляше първият за деня взвод.
Когато аз се обучавах в пехотата, по полигоните нямаше никаква растителност, огромни пространства гола земя и те не се различаваха от реалните бойни условия, освен ако не се случи да се сражаваш в пустинята. Сега повечето полигони, като този например, бяха залесени с разнообразна растителност, която частично закриваше обсега. На около петдесет метра от мястото, където бях застанал, имаше една падаща мишена, скрита до известна степен от висока трева и вечнозелени храсти. Двама души от военната полиция — мъж и жена — бяха застанали до силуета. В основата на мишената можех да различа нещо, чието място не беше тук.
Полковник Кент каза:
— Този тип е бил извратен. — И после добави, като че ли не го бях разбрал — Искам да кажа, че го е направил точно тук, на полигона, до мишената, която сякаш го е наблюдавала отгоре.
Само ако тази мишена можеше да говори. Обърнах се и огледах района. На известно разстояние от пейките и кулите за стрелкови контрол имаше пояс от дървета, сред които можех да различа полевите тоалетни.
Попитах полковник Кент:
— Претърсихте ли района за други жертви?
— Не, ами, не искахме да унищожим уликите.
— Но някой друг също би могъл да е мъртъв или да се нуждае от помощ. Да се помогне на жертвите е по-важно от уликите. Така пише в ръководството.
— Правилно — той се огледа и извика един сержант от военната полиция. — Нека взводът на лейтенант Фулхам дойде тук с кучетата.
Преди сержантът да успее да отговори, един глас от горната пейка каза:
— Аз вече ги извиках.
Погледнах към Синтия:
— Благодаря.
— Няма защо.
Искаше ми се да не й обръщам внимание, но знаех, че това няма да бъде възможно. Обърнах се и тръгнах към полигона. Кент ме последва. Докато вървяхме, крачките на Кент постепенно започнаха да се скъсяват и той изостана. Двамата на пост стояха в стойка свободно и демонстративно гледаха настрана от земята, където лежеше тялото на капитан Ан Камбъл.
Спрях се на няколко стъпки от трупа, който лежеше по гръб. Беше гола, както беше казал Кент, с изключение на един спортен часовник на лявата й ръка. На около метър от трупа лежеше сутиенът й. Както беше казал Кент, униформата й липсваше от мястото на престъплението. Липсваха също така и нейните обувки, чорапи, шлем, колан и лично оръжие. По-интересен може би беше фактът, че Ан Камбъл беше просната на земята с крака и ръце вързани за колчета от палатка. Колчетата бяха от зелена пластмаса, а въженцата от зелен найлон — и двете казармена собственост.
Ан Камбъл беше около трийсет годишна, добре сложена, с фигура на инструктор по аеробика, с добре оформени мускули на краката и ръцете и нито грам мазнина. Въпреки настоящото й състояние, можех да разпозная лицето й, което бях виждал по армейските плакати. Беше доста привлекателна, с правилни черти, а русата й коса беше с обикновена прическа с дължина до раменете, може би десетина сантиметра по- дълга, отколкото е разрешено по устав, но това в момента беше най-дребният й проблем.
Около врата й имаше дълго парче от същото найлоново въже, с което бяха вързани китките и глезените й, а под въжето бяха сложени пликчетата й, които бяха пъхнати през главата й, така че единият крачол обвиваше врата й и въжето не се впиваше направо в него. Знаех какво означава това, но не съм сигурен, че някой друг разбираше.
Синтия се приближи зад мен, но не каза нищо.
Клекнах до тялото и отбелязах, че кожата изглеждаше восъчно прозрачна, от което ружът й изпъкваше ярко. Ноктите на пръстите на ръцете и краката й, покрити с прозрачен лак, бяха изгубили своята розовина. По лицето й нямаше натъртвания, одрасквания и белези от разкъсване или ухапване, същото се отнасяше и за тези части от тялото й, които можех да видя. С изключение на извратената поза на тялото й, нямаше външни белези за изнасилване, нямаше семенна течност по гениталиите, бедрата или по срамните й косми, никакви признаци за борба наоколо, никакви петна от трева или пръст но кожата й, никаква кръв, мръсотия или кожа под ноктите й, дори и косата й не беше много разрешена.
Наведох се и докоснах лицето и врата й, там където трупното вкочаняване обикновено се усеща първо. Не се беше вкочанила и аз опипах под мишниците й, които бяха все още топли. Имаше трупна синина по бедрата и задните й части и тази синина беше с тъмно лилав цвят, което съответстваше на смърт от асфиксия, което от своя страна съответствайте на въжето около врата й. Притиснах пръст до синкавата кожа, малко по-високо от мястото, където задните й части се опираха в земята, и притиснатото място избледня. Когато отместих пръста си, синкавият цвят се възвърна, което ме караше да бъда доста сигурен, че смъртта е настъпила през последните четири часа.
Едно от нещата, които отдавна съм научил, е, че свидетелските показания никога не трябва да се приемат като чиста монета. Но засега хронологията на сержант Сент Джон като че ли издържаше на проверката.
Наведох се още и погледнах в големите сини очи на Ан Камбъл, които гледаха втренчено към небето. Роговицата все още не се беше замъглила, което потвърждаваше моето заключение за скорошна смърт. Дръпнах единия й клепач и във вътрешната страна на окото й забелязах малки кръвонасядания, косвено доказателство за смърт от асфиксия. Засега това, което Кент ми беше казал, и сцената, пред която се бях изправил, съответстваха на моите заключения.
Разхлабих въжето около врата на Ан Камбъл и разгледах пликчетата под него. Те не бяха нито скъсани, нито замърсени от тялото й или от чужда материя. Под тях липсваше разпознавателният й знак, така че и той беше изчезнал. На врата й, там където въжето е било обвито, имаше съвсем леко ожулване, една черта, която се забелязваше трудно, и то само ако специално гледаш за нея. И все пак смъртта беше настъпила от удушване, а пликчетата намаляваха белезите, които иначе въжето би оставило по врата й.
Изправих се и обиколих тялото, забелязвайки, че ходилата й бяха замърсени с трева и пръст, което означаваше, че тя е изминала боса поне няколко стъпки. Клекнах и разгледах внимателно стъпалата й, при което открих малко петно от катран или нещо черно на меката месеста част на дясното стъпало, под големея пръст. Изглежда, че тя всъщност е била боса още на пътя, което би могло да означава, че се е
