Частен клуб

— Да, сър.

— Ал преглежда генераторите.

— Проблем ли има?

— Не, но бихте ли извадили файловете за разходите и поддръжката?

— Момент.

Разнесе се музика и се обърнах към Кейт.

— Не съм в течение с ватовете, но Шефър не вярваше, че са шест хиляди… как ги нарече? Мегавати?

— Киловати — отвърна Кейт. — Хиляда вата са един киловат. Шест хиляди киловата са шест милиона вата. Една крушка обикновено е седемдесет и пет вата.

— Еха. Доста…

Лу Ан се обади отново.

— Пред мен са. Какво желаете?

— Ами, ако спре токът и пусна генераторите, ще мога ли да си приготвя кафе и препечени филийки за закуска?

Тя се разсмя.

— Ще успеете да приготвите кафе и препечени филийки за цял Потсдам.

— Сериозно? С колко киловата разполагам всъщност?

— Имате три шестнадесетцилиндрови дизелови двигателя модел „Детройт“, всеки от които е в състояние да задвижи генератор с мощност до две хиляди киловата.

С Кейт се спогледахме.

— Без майтап? Колко стари са тези генератори? Не е ли време да се сменят?

— Не. Били са инсталирани през осемдесет и четвърта… но с обслужването биха могли да издържат цяла вечност.

— А колко струва един нов?

— О… Не съм сигурна, но през осемдесет и четвърта цената им е била двеста четиридесет и пет хиляди.

— Единият?

— Да, единият. Днес… ами, много повече. Проблем с поддръжката ли има?

— Не. Ал се справя чудесно. Оттук го виждам как се поти. Кога ще приключи?

— Ами… разполагаме само с Ал и Кевин… за това ни се обадиха в неделя следобед и сме наистина заети… нали знаете, че плащате по спешната тарифа?

С Кейт отново се спогледахме.

— Няма проблем — казах аз. — Всъщност пишете още хиляда долара на сметката на господин Мадокс за Ал и Кевин.

— Много щедро от ваша страна…

— Е, как мислите? Още един час?

— Не зная. Искате ли да им се обадя, или сам ще говорите с тях?

— Вие им се обадете. Вижте, довечера ще имаме голямо парти, така че може би ще е по-добре да дойдат отново някой друг път.

— За кога да запиша?

— За трийсет и първи ноември.

— Добре… О… ноември има само тридесет…

— Ще ви се обадя допълнително. Междувременно им кажете да привършват. Ще Изчакам.

— Момент, моля.

Неизвестно защо телефонът започна да свири „На хубавия син Дунав“.

— Трябваше да го направя още преди час — казах на Кейт.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна тя. — Шест хиляди киловата.

— Да. Защо слушам Щраус?

— Защото си на изчакване.

— Искаш ли да потанцуваме?

Лу Ан отново се включи.

— Е, имам добра новина. Приключили са и вече прибират инструментите си.

— Страхотно.

Мамка му!

— Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Молете се за световен мир.

— Добре… много мило.

— Лу Ан, желая ви приятна вечер.

— И на вас, Джо.

Затворих.

— Това е първият случай в историята на света, когато поддръжката приключва работата си по-рано от заплануваното — отбелязах.

— Мадокс така или иначе нямаше да ги пусне да си вървят. Е, ако не бяхме сигурни, че сме гледали СНЧ антена, тази информация би трябвало да ни убеди.

— И без това бях убеден. Това беше необоримото доказателство. Ако довечера забележиш сребърните прибори да блестят, обади ми се.

— Джон, няма да ходим…

— Какви са лошите страни на отиването на вечеря там?

— Смърт, разчленяване, изчезване и развод.

— Ще го преживеем.

— Имам по-добра идея. Да се качим в буса и да потеглим към Манхатън. Веднага! Ще се обадим на Том по пътя…

— Забрави. Няма да изляза на шибаната магистрала и да говоря с Том Уолш по мобилния си телефон, докато тук хвърчат лайна. Всъщност истинската причина да отидем довечера в Къстър Хил Клуб не е вечерята или за да съберем повече данни, а да определим дали можем и трябва да арестуваме Бейн Мадокс за убийството на… съжалявам, за покушението срещу федерален агент Хари Мюлер.

Тя се замисли и отговори:

— Не мисля, че разполагаме с достатъчно доказателства или вероятна причина да…

— Майната им на доказателствата. Ние имаме доказателства. В ей тези пликове. А вероятната причина е общият сбор от всичко, което видяхме и чухме.

Тя поклати глава.

— Арестът по каквото и да било федерално обвинение, особено на човек като Бейн Мадокс, ще бъде прибързан и ще ни навлече истински неприятности.

— Вече си ги имаме. Трябва да арестуваме тоя мръсник тази вечер. Преди да направи онова, което е замислил.

Тя не каза нищо и си помислих, че е приела аргументите ми.

— Добре, а сега да чуя лошата новина — казах с по-мек тон. — Така ще мога да взема рационално решение как да постъпим.

— Мислех, че вече си се сетил — каза тя.

— Нямаше да го казвам, ако се бях сетил. Чакай малко…

Мислих напрегнато цели десет секунди и мозъкът ми се опитваше да оформи нещо, но главата ми бе пълна с толкова много други неща, че накрая казах:

— Предавам се!

Тя отиде до бюрото и без да сяда, придърпа лаптопа.

— Нека ти покажа нещо.