Частен клуб

знаеше, че в тях има отрова.

— Не е лош начин да си отидеш. Добре, а сега за поведението ни — продължих инструктажа. — Това е приятелска среща, смесена с неприятната работа на федерално разследване. Така че действай съгласно това.

— В смисъл?

— В смисъл, правилната комбинация да си едновременно любезна и твърда. Мадокс обича скоча — продължих. — Опитай да прецениш доколко е трезвен. Ако не пие прекалено много, приеми го като знак за опасност.

— Ясно.

Обсъдихме още няколко точки от етикета, за които вероятно не се споменава в наръчниците за добрия тон.

След като приключихме урока „Как да се държим в обществото“, Кейт се върна към школата за оцеляване.

— Кажи сега за мечешките гръмчета.

— Хитри неща. — Дадох й едното и й обясних как се зарежда и се стреля, както и че би могло да послужи в краен случай, ако все пак успеят да ни лишат от железариите. — Може да мине при обиск, понеже прилича на джобно фенерче. Е, ти можеш да си го пъхнеш и между краката.

— Да ти кажа ли ти къде да си пъхнеш твоето?

— Говоря сериозно.

Прехвърлихме някои възможни сценарии, някои непредвидени ситуации и някои резервни планове.

— Първоначалният ми замисъл — продължава да ми харесва — беше да нахълтаме през оградата, да съборим един-два стълба на антената и/или да извадим генераторите от строя.

Тя не отговори.

— Това е съвсем пряко решение на СНЧ проблема — настоях аз. — Това е слабата връзка в плана на Мадокс да взриви куфарите бомби. Не съм ли прав?

— Ами ако не са куфари бомби? Ами ако антената не е СНЧ станция?

— Е, тогава се извиняваме за щетите и предлагаме да заплатим стълбовете и генераторите.

Оставих думите си да висят във въздуха, но Кейт не заговори и накрая извадих картата на Къстър Хил и я сложих в скута й.

Тя я погледна.

— Откъде го взе това?

— Хари ми го даде.

— Взел си го от моргата?!

— Не беше описана…

— Взел си веществено доказателство?!

— Стига с тия феберейски глупости. Взех я назаем. — Потупах картата в скута й. — Има една стара просека от източната страна на имота, която стига до самата ограда и продължава след нея. Значи ще тръгнем по нея, ще избием оградата, а стотина метра нататък излизаме на обиколния път, който свързва всички стълбове. Виждаш ли го?

Тя гледаше не картата, а мен.

— И тъй, излизаме на пътя, прицелваме се в един стълб и го блъскаме с микробуса — продължих аз. — Ясно ли е? Стълбът пада, жиците се късат и СНЧ станцията е свалена от ефир. Какво ще кажеш?

— Освен че си е чиста проба лудост, не мисля, че този микробус може да събори здраво забит стълб.

— А, може, може… Нали затова го взех назаем.

— Джон, израснала съм на село в Минесота. Виждала съм микробуси и пикапи да се блъскат в стълбове. Стълбовете обикновено излизат победители.

— Сериозно? Направо да не повярваш.

— И дори стълбът да се счупи, жиците обикновено издържат и стълбът увисва на тях.

— Без майтап? Трябваше да говоря с теб, преди да го намисля тоя номер.

— А ако жиците наистина се скъсат, ще се изпържим.

— Хм, права си. Лоша идея. Добре тогава, ако погледнеш картата, ще видиш постройката с генераторите — продължих. — Виждаш ли я? Ето тук.

— Гледай пътя!

— Значи сградата е от камък, със стоманена врата и стоманени капаци на прозорците. Но слабата брънка са комините…

— Това не беше ли в историята за трите прасенца?

— Да. Но ние няма да влизаме през комина. Ще се качим на покрива от покрива на микробуса, ще запушим комините с якетата си, както е трябвало да направи глупавият вълк, пушекът се връща обратно и генераторите се гътват.

— Имаме обаче три комина и само две якета.

— Отзад има одеяло и достатъчно боклуци, за да оправим и сто комина. Какво ще кажеш?

— От техническа гледна точка изглежда осъществимо. Взел ли си обаче под внимание десет или двадесет души от охраната с джипове и карабини?

— Да. Точно затова купих още патрони.

— Ясно. Добре, да кажем, че това проработи — а може и да не проработи. Пак ли ще се явим на главния вход за вечеря?

— Зависи от резултата от състезанието по стрелба с охраната. Ще импровизираме.

— Хм, това вече приличаше на план. Къде каза била онази просека?

Май ставаше саркастична. Да имаш жена за партньор си има своите предимства и недостатъци. Дамите имат склонност да са практични и предпазливи. Момчетата обикновено са глупави и безразсъдни, което може би обяснява факта защо жените на тази планета са повече от мъжете.

— Е, това беше просто идея — казах. — Мислех си за нея, преди да ни поканят на вечеря.

— Не зная как си успял да оживееш, че да те срещна. Надявах се, че еволюцията и естественият отбор са решили проблема с хора като теб.

Естествено не отговорих.

— Обаче повдигаш важен въпрос — продължи тя. — СНЧ системата. Най-слабото звено в станцията не са стълбовете, жиците или генераторът. А предавателят.

— Виж, тук си права.

— Предполагам, че е в самата хижа.

— Най-вероятно. Там ще е на сигурно място, далеч от любопитни погледи.

— Именно. Може да е в мазето. В противоатомното скривалище.

Кимнах.

— Може би.

— И тъй, ако искаш да изключиш СНЧ станцията на Мадокс, това трябва да стане именно там.

— Абсолютно — съгласих се. — Извиняваш се, че ти се налага да отидеш до дамската тоалетна — Мадокс знае, че това означава, че ще отсъстваш между петнадесет и двадесет минути, — намираш предавателя и го разбиваш на парчета.

— Добре. А ти ме прикриваш, като си пъхаш мечешкото гръмче в задника и стреляш.

Тази вечер Кейт Мейфийлд имаше много странно чувство за хумор. Сигурно това бе нейният начин да се справя със стреса.

— Както вече споменах, истинската причина за тази визита не е дружеска. Целта й е да арестуваме Бейн Мадокс за… дай ми някое федерално престъпление, което ще свърши работа.

— Отвличане. Трябвало е да отвлече Хари, преди да извърши покушение срещу него.

— Да. Отвличане и покушение. А щатът го съди за убийство.

— Правилно.

Всъщност, ако Мадокс ме провокираше и по най-малкия начин, не би трябвало да се тревожи за какъвто и да било съд.