— Моля, след вас.
— Не — казах аз. — След
Той се поколеба, но влезе и посочи наляво. Господин Бейн Мадокс стоеше зад махагоновия бар, пушеше и слушаше в слушалката на телефон. Стационарен, не мобилен.
В другия край на слабо осветеното помещение гореше камина, вдясно от нея имаше завеси, прикриващи вероятно прозорец, а може би врата, водеща неизвестно накъде.
— Добре — каза Мадокс. — Имам гости. Обади ми се по-късно.
Затвори, погледна ни и се усмихна.
— Добре дошли. Елате.
Двамата с Кейт бързо огледахме помещението и тръгнахме по различни пътища около мебелите към бара. Чух вратата зад нас да се затваря.
Мадокс извади цигарата от устата си.
— Не бях сигурен дали сте получили съобщението на Карл във Върха, но се надявах, че не сте забравили.
Стигнахме до бара.
— Очаквахме с нетърпение вечерта — казах аз.
— Благодаря за поканата — добави Кейт.
Здрависахме се и Мадокс попита:
— Какво ще желаете?
Зарадвах се, че не каза: „Кажете каква отрова искате“, и попитах:
— Вие какво пиете?
Той посочи бутилката на бара.
— От моето малцово, на което се насладихте вчера.
— Добре. Ще пия едно чисто.
„В случай, че си дрогирал содата или леда“.
— Да бъдат две — каза Кейт.
Мадокс наля две уискита в кристални чаши, после допълни своето питие от същата бутилка, което може би бе учтивият му начин да покаже, че скочът едва ли ще ни убие.
Верен на думата си, домакинът ни бе облечен неофициално, тоест в същия тоалет, в който го бях видял следобед — син блейзър, бяла риза за голф и джинси. Поне с Кейт нямаше да се чувстваме неудобно, когато го арестуваме.
Той вдигна чашата си.
— Не е радостен случай, но за по-щастливи времена.
Чукнахме се и пихме. Той преглътна. Аз преглътнах. Кейт също преглътна.
Виждах затъмнената стая в огледалото на бара. В отсрещния край на помещението имаше друга двойна врата, водеща към нещо като игрално помещение.
Зад бара, отляво на лавиците с питиетата, имаше малка врата, от която вероятно се стигаше до някакъв склад или изба. Всъщност в стаята имаше прекалено много врати, както и спуснати завеси, зад които можеше да има други изходи. Не обичам да стоя с гръб към помещението и с човек зад бара, който може внезапно да изчезне от погледа ти.
— Нещо против да седнем при огъня? — предложих.
— Добра идея — каза Мадокс, заобиколи бара и поехме към четирите кожени кресла до камината.
Преди да успее да ни настани, двамата с Кейт седнахме един срещу друг. На Мадокс не му оставаше друго, освен да се отпусне в едно от обърнатите към камината кресла, с гръб към затворената двойна врата. От мястото си виждах отворената врата към игралната стая, а Кейт контролираше бара с малката врата.
След като бях заел мястото си, станах и отидох до завесите вдясно от камината.
— Нещо против? — попитах и ги дръпнах. Наистина имаше остъклена врата, през която се стигаше до тъмна тераса.
Върнах се при стола си, седнах и отбелязах:
— Чудесна гледка.
Мадокс не отговори.
В общи линии всички бази бяха покрити и бях съвсем сигурен, че като бивш офицер от пехотата, Бейн Мадокс оценява загрижеността ни относно огневите полета.
— Желаете ли да си свалите якетата? — попита той.
— Не, благодаря — отвърна Кейт. — Малко е хладничко.
Аз не отговорих, но отбелязах, че и той не сваля блейзъра си — вероятно по същата причина, поради която и ние си стояхме с якетата. Не виждах нещо да го издува, но знаех, че някъде има нещо скрито.
Огледах стаята. По стил приличаше повече на мъжки клуб, отколкото на хижа в Адирондак. На пода имаше скъп персийски килим, а около нас много махагон, зелена кожа и полиран месинг. Никъде не се виждаха мъртви животни и се надявах нещата да си останат в този дух.
— Стаята е точно копие на стаята в апартамента ми в Ню Йорк, която на свой ред е копие на един лондонски клуб — каза Мадокс.
— Не е ли малко объркващо след няколко питиета? — поинтересувах се.
Той се усмихна любезно, после каза:
— Е, нека да отметнем малко делови въпроси. Имам списък с дежурствата на охраната ми през уикенда и ще се погрижа да го получите, когато си тръгнете.
Добре. А домашният персонал?
— Разполагам с пълен списък на хората, които работеха тук през почивните дни.
— А дневникът на охраната и записите?
Той кимна.
— Всичко е копирано.
— Страхотно. — Оставаше само деликатният въпрос за богатите и прочути посетители. — А списък на гостите ви?
— Трябва да си помисля за това.
— Какво има за мислене?
— Очевидно е, че имената на тези хора не бива да се разгласяват — каза той. — Предполагам, че именно това е била причината правителството да прати господин Мюлер да ги научи по… непряк начин. А сега вие искате от мен да ви ги дам доброволно.
— Хари Мюлер е мъртъв и в момента водим разследване на смъртта му — напомних му. — Днес следобед казахте, че ще ни дадете имената.
— Много добре си спомням това и се обадих на адвоката си, който ще се свърже с мен по-късно. Ако ми каже да ви съобщя имената, ще го направя веднага.
— Ако не го направи, можем да ги изискаме официално — каза Кейт.
— За мен би било най-добре да ви ги дам — отвърна Мадокс. — Това би свалило подозрението от мен и от гостите ми.
В общи линии всичко това бяха глупости, които би трябвало да ни накарат да си помислим, че той има да решава някакви сериозни въпроси. Всъщност единственото, за което си мислеше, бе СНЧ сигналът до Пясъчната страна и кой ще е най-добрият начин да се отърве от Кори и Мейфийлд.
— Адвокатът ми каза, че федералното правителство няма юрисдикция в случай на убийство и че това е работа на щатската полиция.
Оставих Кейт да се оправя с това.
— Евентуалните обвинения в убийство вследствие на разследването ще бъдат разгледани от властите на щата Ню Йорк. Междувременно ние проучваме изчезването на федерален агент и вероятното му отвличане. Това е федерално престъпление, също като вероятното престъпно посегателство върху починалия. Желаете ли аз да говоря с адвоката ви? — попита тя.
— Не. Сигурен съм, че в наши дни правителството е в състояние да намери федерален закон, който да пасне на което и да било престъпление, пък било то и нарушаване на правилника за улично движение.
— Мисля, че случаят е малко по-сериозен — отвърна специален агент Мейфийлд.
