— О… Доста хитро.
— Майната ти — казах.
— Някога да си чувал за Горски пожар? — попита той и ми подсказа: — Много деликатен правителствен протокол.
— Честно казано, Бейн, не си чета всички паметни записки от Вашингтон. — Погледнах към Кейт, която стоеше с гръб към камината, пъхнала ръка в джоба с пистолета. — Кейт? Да си чувала за Горски пожар?
— Не.
Обърнах се към Мадокс и свих рамене.
— Явно сме го пропуснали това. Какво се казва в него?
Той като че ли започваше да губи търпение.
— Не би се появило в
— Нарича ни мързеливци — казах на Кейт. — След цялата работа, която свършихме.
— Всъщност — призна Мадокс — явно сте решили случая с убийството и сте по-близко до другото, отколкото си мислех. Но ще трябва да се сетите сами.
— Добре де.
Отидох до остъклената врата и я отворих.
Беше хубава вечер и яркият полумесец, увиснал почти право над главите ни, осветяваше поляната зад хижата.
В далечината различавах металния покрив на сградата с генераторите и трите комина, от които бълваше дим. Около нея бавно обикаляха два високопроходими автомобила и черен джип.
— Виждам, че дизеловите двигатели работят — казах.
— Точно така — отвърна Мадокс. — Току-що приключи профилактиката им.
Обърнах гръб на вратата и закрачих към Мадокс — той бе все така облегнат на бара.
— Шест хиляди киловата.
— Правилно. Кой ви каза? От „Потсдам Дизел“ ли?
Не отговорих на въпроса му, а попитах:
— Къде е СНЧ предавателят?
Той не изглеждаше изненадан.
— Не съм особено впечатлен, че сте се сетили, че това е СНЧ станция. Пред очите на всичките е — генератори, кабели, разположена не другаде, а в Адирондак…
— Къде е предавателят, Бейн?
— Ще ти го покажа. По-късно.
— Сега моментът би бил идеален — казах.
Той все едно не чу. Впихме погледи един в друг. Не приличаше на човек със сериозен проблем.
— Е, стигнахте ли до някои поразителни заключения? — попита той и се обърна към Кейт. — Кейт? Момент на еврика?
— Четири ядрени бомби куфари са били откарани със самолетите ти в Ел Ей и Сан Франциско — каза Кейт.
— Правилно. И?
— И твоят СНЧ предавател ще прати сигнал, който ще взриви бомбите, когато стигнат крайната си цел.
— Хм… топло…
Почваше малко да ми писва от всичките тези глупости.
— Играта свърши, приятелче. Арестувам те за убийството на федерален агент Хари Мюлер. Обърни се, постави ръце на бара и се разкрачи. Кейт, прикривай ме.
Пристъпих към Мадокс. Той обаче не правеше онова, което му бях казал.
— Джон…
Обърнах се и видях на вратата Карл, вдигнал пушка към Кейт.
На вратата към игралното помещение стоеше друг мъж с насочена към мен М16.
От терасата влезе трети човек и също се прицели с карабината си в мен.
Докато двамата приближаваха, забелязах, че мъжът от игралната стая е Лутър, а онзи от терасата — колегата му от портала, който бе подскочил от въздушния клаксон.
Погледнах Мадокс и видях, че държи голям армейски автоматичен „Колт 45“, насочен право в лицето ми.
Е, не бих казал, че не го предусещах, но въпреки това ми се струваше нереално.
— Знаехте, че няма да излезете живи оттук — каза Мадокс.
49
Обърнах се към Кейт и погледите ни се срещнаха. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро вбесена от нещо. Може би от мен.
— Легнете на пода по очи — каза Мадокс и добави в случай, че случайно не знаем: — Едно погрешно движение и сте мъртви. Без майтап.
Така че двамата легнахме по очи, което си е правилната полицейска и военна процедура при обезоръжаването на пленници. Явно си имахме работа с хора, които знаеха кое как се прави.
— Кейт, ти си първа — каза Мадокс. — Оръжията. Бавно. Джон, не вдигай лице от килима и не смей дори
Не можех да видя какво става, но чух нещо, което май беше звукът от кубинка, ритаща глока на Кейт по килима.
— Винаги ли носиш пистолета в джоба си? — попита я Мадокс.
Тя не отговори и той продължи:
— Имаш ли други оръжия?
— Не.
— Къде ти е кобурът?
— Отзад на кръста.
Той нареди:
— Вземете кобура й, свалете й часовника, обувките, чорапите и якето, после я проверете с металотърсача.
Чух как въпросните неща се свалят и хвърлят настрани. После Мадокс каза:
— Претърсете я.
А после чух гласа на Кейт:
— Разкарай си шибаните ръце.
— Искаш ли претърсване на голо, или предпочиташ пребъркване и металотърсач? — подигравателно попита Мадокс.
Отговор не последва.
— Чиста е — каза Лутър.
— Обърнете я — нареди Мадокс.
Чух как я обръщат. След секунда металотърсачът засече нещо.
— Какво е това? — попита Карл.
— Шибаният ми колан и ципът. На какво ти прилича? — отвърна Кейт.
— Свали си колана — каза Мадокс.
Не зная дали я провериха отново с уреда, но той не избръмча, което означаваше, че мечешкото гръмче е минало незабелязано.
— Карл, пребъркай я.
Не можех да го видя къде бърка, но Кейт се обади:
— Кефиш ли се?
— Чиста е — каза Карл след няколко секунди.
