Тя се поколеба, така че той я сграбчи за ръката и я бутна към дупката.
Кейт едва не падна заради оковите.
— По-полека, задник такъв — посъветвах го.
Той ме погледна.
— Още една дума и
Кимнах.
Мадокс поведе Кейт към ръба на отвора.
— Това е вита стълба. Хвани се за парапета и слизай. Бързо.
Кейт седна на пода и се вмъкна в дупката.
Мадокс ми направи знак да отида до ръба.
— Давай.
Лутър ме бутна и тъкмо да му кажа на тоя малоумник, че си играе със собствената си безопасност, Мадокс му изкрещя:
— Назад, идиот такъв!
— Няма да го ухапя — казах.
Гледах към дупката. Мадокс, който не беше идиот, отстъпи и вдигна колта.
— Спри.
Спрях.
— Готово — разнесе се гласът на Карл след секунда.
— Кейт е долу и Карл е насочил пушката си в главата й. Имай го предвид — каза Мадокс и посочи отвора. — Тръгвай.
Седнах на пода и спуснах окованите си крака, докато не усетих първото стъпало. Знаех, че след като с Кейт се озовем в подземието, никой горе няма да успее да ни намери.
— По-живо — каза Мадокс. — Графикът ми е натоварен.
И вдигна предпазителя на автоматичния си пистолет, с което ми даде знак да се размърдам.
Спуснах се по спиралното стълбище, което се виеше около хидравличното бутало. Не ми беше лесно да се движа окован, но ръцете ми бяха свободни, така че се хванах за двете перила и почти се плъзнах надолу.
Между другото Мадокс можеше да реши да ни сложи и белезници, така че трябваше да действам, преди това да се случи. Знаех, че Кейт също разбира това.
До пода долу имаше около шест метра, или колкото двуетажна сграда. Не ми трябваше особено усилен умствен труд, за да се сетя, че това е противоатомното скривалище.
В края на спиралното стълбище имаше кръгла бетонна стая, осветена от голи флуоресцентни крушки.
Срещу последното стъпало, на около три метра, се виждаше блестяща стоманена врата като на трезор, вградена в бетонната стена.
— Легни по очи — каза Карл зад гърба ми.
Обърнах се и го видях в другия край на кръглото помещение, насочил пушката си към Кейт, която вече лежеше по очи на пода.
Това можеше да е добър момент за действие, но преди да се реша, Карл приближи дулото до главата на Кейт и изкрещя:
— Три! Две…
Проснах се на бетонния под.
— Чисто е! — викна Карл.
Чух Мадокс бързо да слиза по стълбището — явно го бе практикувал неведнъж.
— Джон, мисля, че един от двама ви трябва да си иде — каза той.
Не отговорих.
Минаха няколко секунди и чух трополенето на Лутър по стъпалата, последвано от съскането на хидравличното бутало. Накрая масата и подът се спуснаха на мястото си.
— Отвори вратата — нареди Мадокс.
Чух как затварящият механизъм прещраква и тежката врата се отвори със слабо скърцане.
— Джон, каквото и да направиш или се опиташ да направиш, Кейт ще бъде застреляна първа — каза Мадокс и се обърна към Карл и Лутър. — Разбрахте ли? Ако Кори мръдне, застрелвате Кейт. Аз ще се погрижа за него.
— Да, сър — в един глас отговориха те.
— Играеш си с търпението ми и вече изоставам от графика си с почти десет минути — предупреди ме Мадокс. — Така че или се дръж както ти се каже и изпълнявай бързо, или ще застреляме жена ти, за да можем да продължим нататък. Ясно ли е?
— Ясно.
— Добре. Както и да е, и без това никога не си бил герой в очите на жена си, така че дори не си прави труда да се правиш на герой.
— Добър съвет.
— Кейт — каза Мадокс. — Стани. Ръцете на тила.
Тя стана.
— Върви след Карл — каза й той и се обърна към мен. — Джон. Стани. Ръцете на тила. Следвай я на три метра разстояние.
Станах, сложих ръце на тила си и едва сега забелязах големия брезентов чувал на пода. Ципът му беше полуотворен и различих ръкава на коженото си яке. Явно Дерек бе дал на Лутър всичките ни неща и последната следа от присъствието ни в Къстър Хил — с изключение на микробуса на Руди, от който щяха да се отърват — вече беше изчезнала.
Мадокс видя къде гледам.
— Дори няма да намерят твоето ДНК в мечешкото лайно — каза и направи знак към вратата. — Тръгвай.
Минах през кръглия отвор, който беше вграден в около метър бетон, и чух:
— Добре дошли в противоатомното ми скривалище.
Лутър вървеше последен и чух как тежката врата се затваря и заключва.
Имах чувството, че се намираме под задната тераса, дълбоко в скалата, без да сме свързани с мазето на хижата.
А също така и чувството, че никой горе на повърхността няма да успее да ни намери.
50
Намирахме се в широк коридор. Бетонните стени бяха боядисани в светлозелено, преливащо в небесносиньо на около една трета от разстоянието до триметровия таван. Самият таван бе покрит с панели от матово стъкло, зад които имаше ярки виолетови лампи. Предполагам, че бяха оранжерийни, макар че не виждах абсолютно никаква растителност, ако не се броеше противната изкуствена трева на пода.
Сигурно някой се бе опитал да създаде илюзията, че се намираш навън на огряна от слънцето поляна, която по една случайност прилича на подземен бетонен коридор.
— Би трябвало да мислите, че сте на повърхността — ненужно обясни Мадокс.
— Че не сме ли?
Въпросът ми остана без отговор.
— Идея на оная идиотка, бившата ми жена — каза той. — Изпитваше ирационален страх от атомна война.
— Тъпа жена.
Мадокс изглеждаше в по-добро настроение и направи знак към една отворена врата вдясно — зад нея имаше нещо като детска стая.
— Децата по онова време бяха малки и тя си мислеше, че ще цъфтят тук долу.
— Светлините сигурно биха помогнали, но детските партита са щели да са малко кът — отбелязах.
Той не ми обръщаше внимание. Всъщност като че ли си говореше сам.
